Хестър сви рамене.
— Досега съм срещала само двама кметове и никой от тях не беше особено височайши. Бяха по-скоро изкукали като кукувици.
Вратите неочаквано потрепериха и се плъзнаха настрани. Лагерите им застъргаха. От другата им страна стоеше Смю, но сега беше облечен в дълга синя роба и шестоъгълна шапка и държеше жезъл, който беше два пъти по-висок от него. Той тържествено посрещна гостите, сякаш никога преди не ги беше виждал, след което удари жезъла три пъти в металния под.
— Професор Нимрод Пенироял и компания — съобщи Смю и отстъпи настрани, за да могат посетителите да влязат в залата.
От сводестия таван висяха аргонови глобуси, като всеки от тях хвърляше кръгло сияние на пода долу, подобно на пътека от светещи камъни, които водеха до другия край на огромната зала. Там, на богато украсен трон, издигнат на подиум, отпуснато седеше някаква жена. Хестър потърси ръката на Том и двамата последваха Пенироял през сенки и светлина, сенки и светлина, докато не стигнаха до стъпалата на подиума и не видяха маркграфинята.
Поради някаква причина очакваха да видят възрастна жена. Всичко в този завладян от тишина и ръжда дворец говореше за старост, разпад и древни обичаи, запазени дълго след като предназначението им е било забравено. Въпреки това момичето, което надменно ги гледаше от високия си трон, беше по-младо от тях двамата. Беше със сигурност на не повече от шестнайсет. Беше висока, красива девойка, облечена в пищна леденосиня роба и бял плащ с яка от лисича кожа. Чертите на лицето ѝ наподобяваха инуитски, като тези на Аакиук и съпругата му, но кожата ѝ беше много светла, а косата златиста. Цвят на есенни листа, помисли си Хестър и скри лицето си. Красотата на маркграфинята я караше да се чувства малка, безполезна и ненужна. Затърси някакви недостатъци в нея. Прекалено е дебела. И шията ѝ има нужда от едно хубаво измиване. А и тази рокля е проядена от молци. Копчетата ѝ не са закопчани както трябва…
Том, от своя страна, си мислеше: Толкова е млада, а управлява цял град! Не се учудвам, че изглежда толкова тъжна!
— Ваше Величество — поздрави Пенироял и се поклони ниско. — Изключително съм ви благодарен за добротата, която вие и вашите хора показахте към мен и младите ми спътници…
— Трябва да ме наричате „Ваше Великолепие“ — отвърна маркграфинята. — Или „Светлина на Ледните поля“.
Последва неловко мълчание. От големите топлопроводи, които се извиваха като змии на тавана и отопляваха двореца с отделяната от двигателите топлина, се разнесе дращене и тракане. Фрея изгледа гостите си и най-накрая попита:
— Ако вие сте Нимрод Пенироял, как така сте много по-дебел и по-плешив, отколкото на илюстрацията?
Тя взе някаква книга от малката масичка до трона и я размаха, за да покаже задната ѝ корица. На нея имаше портрет, който можеше да принадлежи на по-мъжествения и по-млад брат на професора.
— Ах, да, артистичен стил, сещате се — отговори развълнуван изследователят. — Глупава постъпка от страна на художника. Казах му да ме нарисува какъвто съм — с корем, плешив и всичко останало, — но знаете какви са хората на изкуството, обичат да идеализират, да се стремят да покажат вътрешната същност…
Маркграфинята се усмихна. (Беше още по-красива, когато се усмихваше. Хестър си помисли, че никак, ама никак не я харесва.)
— Просто исках да се уверя, че вие наистина сте професор Пенироял — каза тя. — Разбирам какво имате предвид за портрета. Винаги съм държала моите художници да ме рисуват както трябва по плакети, марки, монети и други, но те никога не се съобразяваха…
Фрея изведнъж млъкна, сякаш си спомни, че бавачката ѝ я е учила, че не е характерно за една благородничка да бърбори като развълнуван тийнейджър пред гостите си.
— Можете да седнете — съобщи много по-официално тя и плесна с ръце. Една врата зад трона ѝ се отвори и от там изприпка Смю, като влачеше след себе си няколко малки стола. Отново се беше преоблякъл — кръгла шапка и туника с висока яка на лакей. Том се зачуди дали наистина не бяха три идентични малки човечета, които служеха на маркграфинята, но когато се загледа по-внимателно, му стана ясно, че това е същият Смю, който все още се задъхваше заради бързите си преобличания, а и перуката на камерхер се подаваше от джоба му.
— Побързай — нареди му Фрея.
— Съжалявам, Ваше Великолепие. — Смю нареди трите стола пред трона, след което отново потъна в сенките. Миг по-късно се върна отново с количка на колела, върху която имаше чайник и поднос с бадемови бисквити. С него вървеше някакъв друг мъж — висок, неприветлив и възрастен, облечен в черни дрехи. Той кимна на новодошлите, след което застана до трона, докато Смю наливаше чай в малки чаши от детонационно стъкло и ги подаваше на гостите.