— Да разбирам ли, че познавате работата ми, о, Светлина на Ледните поля? — попита Пенироял и се усмихна глуповато.
Маската на чинно следваща етикета изтънчена маркграфиня отново се смъкна и под нея се появи развълнуваната тийнейджърка.
— О, да! Обичам история и приключения. Преди постоянно четях за тях… е, преди да стана маркграфиня. Чела съм всички класики — Валънтайн, Спофърт и Тамартон Фолио. Но вашите винаги са ми били любими, професор Пенироял. Благодарение на тях ми хрумна идеята…
— Внимавайте, маркграфиньо — предупреди я мъжът до нея. Гласът му беше като боботенето на добре работещ двигател.
— Е, както и да е — отвърна Фрея. — Затова е толкова прекрасно, че Ледените богове ви изпратиха тук! Това е знак. Знак, че съм взела правилното решение и че ще намерим онова, което търсим. Как бихме могли да се провалим, когато вие сте тук да ни помагате?
— Изкукала като кукувица — прошепна много тихо Хестър на Том.
— Малко съм объркан, Ваше Великолепие — призна си Пенироял. — Предполагам, че разумът ми все още е замаян след онзи удар по главата. Опасявам се, че не ви разбирам.
— Много е просто — отвърна момичето.
— Маркграфиньо — предупреди я отново мъжът до нея.
— О, не бъдете такъв стар мърморко, господин Скейбиъс! — сопна му се тя. — Това е професор Пенироял! Можем да му имаме доверие!
— Не се съмнявам, Ваше Великолепие — отвърна мъжът. — Но се тревожа за младите му приятели. Ако разберат какъв е курсът ни, могат да избягат и да ни предадат на Аркангел, веднага след като дирижабълът им бъде поправен. Директор Масгард би бил много щастлив да се докопа до двигателите ми.
— Никога не бихме сторили подобно нещо! — възмути се Том. Имаше намерение да пристъпи напред, за да спори с възрастния мъж, но Хестър го спря.
— Мисля, че мога да гарантирам за екипажа си, Ваше Великолепие — заяви Пенироял. — Капитан Натсуърти е историк като мен, обучен е в Лондонския музей.
Маркграфинята се обърна и разгледа внимателно Том за първи път. В погледа ѝ се четеше такова възхищение, че той се изчерви и заби поглед в краката си.
— В такъв случай ви приветствам, господин Натсуърти — изрече нежно тя. — Надявам се вие също да останете и да ни помогнете.
— Да ви помогне с какво? — попита рязко Хестър.
— С пътуването ни до Америка, разбира се — отвърна Фрея и обърна книгата, която държеше, за да покаже предната корица. На нея беше изобразен мускулест и прекалено красив Пенироял, който се сражаваше с мечка, окуражаван от момиче в оскъдни кожени дрехи. Беше първо издание на „Красивата Америка“.
— Тази винаги ми е била любима — обясни маркграфинята. — Предполагам, че заради това Ледените богове ми изпратиха идеята за Америка в главата. Ще намерим пътя си през леда към новата зелена пустош, която професор Пенироял е открил. Там ще сменим шейните си с колела и ще сечем дървета за гориво. После ще започнем да търгуваме с диваците и ще ги запознаем с преимуществата на градския дарвинизъм.
— Но, но, но… — повтаряше Пенироял, стиснал подлакътниците на стола си, сякаш се въртеше на въртележка. — Но трябва да спомена канадската ледена покривка… западната част на Гренландия… Никой град досега не е опитвал да…
— Знам, професоре — съгласи се маркграфинята. — Пътуването ще е дълго и опасно, точно както е било при вас, когато сте напуснали Америка пеш по леда. Но боговете са с нас. Трябва да са. Иначе нямаше да ви пратят в града ни. Смятам да ви назнача за почетен главен навигатор и с ваша помощ да стигнем живи и здрави до новия си ловен район.
Развълнуваният от смелостта на плана на маркграфинята Том се обърна към Пенироял:
— Какъв невероятен късмет, професоре! — заяви щастливо той. — В крайна сметка ви се отваря възможност да се върнете отново в Америка!
Пенироял издаде гърлен звук, а очите му като че ли искаха да избягат от орбитите си.
— Аз… главен навигатор, а? Вие сте твърде щедра, Светлина на Ледните поля, твърде щедра… — Чашата от детонационно стъкло се изплъзна от пръстите му и се счупи на металния под, когато той припадна. Смю изцъка с език, защото сервизът беше стар и наследствен в Дома Расмусен, но на Фрея не ѝ пукаше.