Той тръгна след лейтенантката, като по пътя се опита да прецени доколко силна беше тази малка база. Наблизо имаше два добре въоръжени Лисичи демона и много войници в бели униформи и бронзови, подобни на ракови черупки шлемове. Всички те носеха ленти на ръкавите си със символа на Зелена буря — светкавицата. Сигурността е доста затегната, помисли си Блинко, когато погледът му се спря на парните им автомати. Но защо? Какво се случва тук в нищото, че се чувстват заплашени? Няколко войници минаха покрай тях. Носеха големи метални сандъци, на които пишеше „Чупливо“ и „Строго секретно“. Дребен и плешив мъж с прозрачна найлонова престилка над униформата си се суетеше около тях и постоянно повтаряше:
— Вървете внимателно! Не се бутайте! Тези инструменти са много чувствителни!
Мъжът усети вторачения поглед на Блинко и го изгледа. Между веждите му се мъдреше малка татуировка във формата на червено колело.
— С какво точно се занимавате тук? — попита Блинко спътницата си, когато излязоха от хангара, поеха по влажни тунели и стълбища и се заизкачваха нагоре и нагоре в сърцето на скалата.
— Тайна е — отвърна тя.
— Не можеш ли да ми кажеш?
Лейтенантката поклати глава. Тя беше грубо, официално момиче от военен тип, заключи Блинко, и въобще не беше подходяща да му стане шеста съпруга. Той насочи вниманието си към плакатите на стените. На тях бяха изобразени дирижабли на Лигата, които хвърляха ракети по мобилните градове, под които се мъдреха гневни лозунги, които призоваваха четящия да УНИЩОЖИ ВСИЧКИ ГРАДОВЕ. Между тях имаше знаци, които сочеха пътя към килиите, казармите, различни оръжейни платформи и лабораторията. Това също изглеждаше странно. Лигата на антимобилистите винаги се отнасяше с презрение към науката. Смятаха всяка по-сложна от дирижабъл или ракета технология за варварска и я игнорираха. Явно Зелена буря имаше различни възгледи.
Господин Блинко започна малко да се страхува.
Кабинетът на коменданта се намираше в една от старите сгради на върха на острова. Някога това бяха личните покои на Локи Червения. Тогава стените бяха украсени с мръснишки рисунки със спрей, но комендантката ги беше варосала. Варта беше нанесена на тънък слой и на места лицата отново се бяха появили, сякаш призраците на мъртвите пирати гледаха с неодобрение новите обитатели на Гнездото. На далечната стена имаше прозорец, но той не предлагаше кой знае каква гледка.
— Ти ли си Блинко? Добре дошъл в Съоръжението.
Комендантката беше много млада. Господин Блинко се надяваше да е красива, но се оказа, че е грубовата кокетка с къса черна коса и неумолимо лице с цвят на торф.
— Ти си агентът, който е забелязал „Джени Ханивър“ във Въздушен пристан, нали така? — попита тя. Постоянно свиваше и отпускаше юмруци като някакви нервни кафяви паяци. А и начинът, по който го гледаше с тези големи тъмни очи! Блинко се зачуди дали не е малко луда.
— Да, Ваша Чест — отвърна нервно той.
— И си сигурен, че е бил същият дирижабъл? Няма грешка? Не е някаква история, която си си измислил, за да измъкнеш пари от Зелена буря?
— Не, не! — побърза да отговори Блинко. — Богове, не, това беше летателният апарат на Въздушно цвете, няма грешка!
Комендантката се извърна от него, отиде до прозореца и надникна през матираното стъкло към бързо потъмняващото небе. След малко каза:
— Екип от Лисичи демони беше изпратен от една от тайните ни бази, за да пресрещне „Джени“. Нито един от тях не се завърна.
Уиджъри Блинко не знаеше какво да отговори.
— О, проклятие — съумя да отвърне най-накрая той.
Комендантката отново се обърна към него, но не успя да види изражението ѝ заради светлината, която идваше от прозореца.
— Двамата варвари, които проникнаха в Батмунк Гомпа и откраднаха „Джени Ханивър“, може да приличат на хлапета от Безлюдните територии, но всъщност са изключително добре обучени агенти на Лондон. Без съмнение са използвали дяволското си коварство, за да надхитрят и да унищожат корабите ни, след което са отлетели на север към Ледената пустош.