— Ами напълно е възможно, комендант — съгласи се Уиджъри Блинко, макар всичко това да му звучеше много невероятно.
Жената се приближи до него — всъщност беше ниско и слабо момиче, чиито очи направо изгаряха неговите.
— Разполагаме с голям брой Лисичи демони. Зелена буря става по-силна с всеки изминал ден. Много от великите коменданти на Лигата са на наша страна и са готови да изпратят войници и дирижабли, за да подсилят базите ни. Единственото, което ни липсва, е разузнавателна мрежа. Затова се нуждаем от теб, Блинко. Искам да ми намериш „Джени Ханивър“ и варварите, които го управляват.
— Ами това е… хм, възможно е, да — отвърна той.
— Ще ти се плати добре за услугите ти.
— Колко добре? Не искам да звуча като някой наемник, но трябва да издържам пет съпруги…
— Десет хиляди, когато доставиш дирижабъла тук.
— Десет хиля…!
— Зелена буря възнаграждава щедро служителите си — увери го комендантката. — Но също така наказва онези, които ни предадат. Ако издадеш и дума от това, което чу или видя в Съоръжението, ще те намерим и ще те убием. По доста болезнен начин. Разбираш ли?
— Аха! — изписка Блинко и започна да върти нервно шапката в ръцете си. — Хм, мога ли да попитам защо? Искам да кажа: защо този дирижабъл е толкова ценен? Смятах, че може да има сантиментална стойност, един вид символ за Лигата, но въобще не изглежда ценен…
— Искам да те уверя, че си струва парите, които ти предлагам. — Комендантката се усмихна за първи път — тънка, студена и болезнена малка усмивка, сякаш благодареше на далечен роднина, че е дошъл на погребение. — „Джени Ханивър“ и варварите, които го откраднаха, могат да се окажат от огромно значение за работата, която вършим тук — отговори тя. — Не ти трябва да знаеш повече. Намери ги и ми ги доведи, господин Блинко.
10.
Вундеркамер
Всички лекари на Анкъридж бяха мъртви. Най-добрата медицинска сестра, която можеше да се намери за професор Пенироял, беше Уиндолин Пай от Комитета по транспорта, която някога беше изкарала курс за първа медицинска помощ. Тя седеше до леглото му в луксозната гостна високо в Зимния дворец и беше стиснала китката му между тънките си пръсти, за да му провери пулса с джобния си часовник в другата ръка.
— Предполагам, че просто е припаднал — съобщи тя. — Навярно от изтощение или поради забавен шок след ужасните му приключения, горкият джентълмен.
— Как тогава ние още не сме вирнали краката? — попита Хестър. — Преминахме през същите ужасни приключения, но не припадаме като стари моми.
Госпожица Пай, която всъщност беше стара мома, я изгледа намръщена.
— Мисля, че трябва да оставиш професора на мира. Той има нужда от тишина и грижи. Всички го оставете…
Хестър, Том и Смю излязоха в коридора, а Уиндолин Пай затвори бързо вратата след тях.
— Предполагам, че просто се е развълнувал — каза младежът. — Прекарал е години в опити да накара някой да финансира втора експедиция до Америка и след като толкова неочаквано научи, че маркграфинята смята да закара целия си град там…
Хестър се засмя.
— Невъзможно е! Тя е луда!
— Госпожице Шоу! — ахна Смю. — Как може да говорите такива неща? Маркграфинята е нашата господарка и представителка на Ледените богове на земята. Нейната прабаба Доли Расмусен отвела оцелелите от първия Анкъридж извън Америка и така ги спасила. Напълно нормално е отново член на семейство Расмусен да ни отведе у дома.
— Нямам представа защо я защитаваш — избоботи Хестър. — Държи се с теб като с нещо, което е намерила на подметката на обувката си. Надявам се, знаеш, че не можеш да заблудиш никого с всичките тези преобличания на костюми. Знаем, че си само един.
— Не се опитвам да заблуждавам никого — отвърна Смю с достойнство. — Маркграфинята трябва да бъде обслужвана от определени слуги и служители — шофьори, готвачи, камерхери, портиери и така нататък. За съжаление, всички са мъртви. Затова се налага да ги замествам. Изпълнявам си задълженията, за да поддържам старите традиции живи.
— Какъв си бил преди? Шофьор или камерхер?
— Бях джуджето на маркграфинята.
— За какво ѝ е трябвало джудже?
— В дома на маркграфинята винаги е имало джудже. За да я забавлява.
— Как?
Смю сви рамене.
— Просто като е ниско, предполагам.
— Това забавно ли е?