— Това е традиция, госпожице Шоу. Ние в Анкъридж сме доволни от традициите си, откакто се разрази чумата. Ето ги и покоите ви.
Смю отвори вратите на две стаи, които се намираха малко по-надолу по коридора от тази на Пенироял. Всяка от тях имаше високи прозорци, просторно легло, големи отоплителни тръби и беше с площта на цялата гондола на „Джени Ханивър“.
— Изглеждат чудесно — отвърна изпълнен с благодарност Том. — Но се нуждаем само от едната.
— В никакъв случай — заяви Смю и влезе в първата стая, за да настрои отоплението. — Нечувано е неженени младежи от противоположен пол да споделят една стая в Зимния дворец. Това може да доведе до цунки-гунки. В никакъв случай. — Нещо задращи в една от тръбите и го разсея за момент, но след малко отново се обърна към Хестър и Том и им намигна. — Макар че има свързваща врата между стаите и ако някой поиска да иде в другата, никой няма да разбере за това…
Само че някой знаеше почти всичко, което се случва в Анкъридж. В синия мрак наблюдателите гледаха на екраните си зърнестите изображения на Том и Хестър, които последваха джуджето във втората стая.
— Толкова е грозна!
— Не изглежда особено щастлива.
— Кой би бил с лице като нейното?
— Не, не е заради това. Ревнува. Не видяхте ли как Фрея гледаше приятеля ѝ?
— Доскуча ми от тези. Хайде да сменим картината.
Изображенията на екраните се промениха: Аакиук почиваше в дневната си, Скейбиъс дремеше в самотната си къща, двигателите работеха стабилно и търпеливо в машинното отделение, в сектора със земеделски култури…
— Не трябва ли да уведомим семейство Аакиук, че няма да се приберем? — попита Том, докато Смю настройваше отоплението във втората стая и се канеше да си тръгва. — Вероятно ще ни очакват да се върнем.
— Вече е сторено, сър — отвърна джуджето. — Сега сте гости на Дома Расмусен.
— Господин Скейбиъс няма да е много щастлив от това — констатира Хестър. — Явно никак не ни харесва.
— Господин Скейбиъс е песимист — сподели Смю. — Вината не е негова. Той е вдовец, който изгуби единствения си син Аксел по време на чумата. Не понесе добре загубата. Но няма сила на света, която да попречи на маркграфинята да ви предложи гостоприемството си. И двамата сте добре дошли в Зимния дворец. Просто позвънете за някой слуга — о, добре де, позвънете ми, — ако имате нужда от нещо. Вечерята е в седем, но ако желаете да слезете по-рано, маркграфинята ще ви покаже своя Вундеркамер.
Нейният какво? — учуди се Хестър, но ѝ беше писнало да бъде глупава и невежа в очите на Том, затова запази мълчание. Когато Смю си тръгна, отвориха свързващата врата и седнаха на леглото на младежа, като се заклатиха нагоре-надолу, за да изпробват пружините.
— Америка! — започна Том. — Само се замисли! Тази Фрея Расмусен е много смела. Малко градове посмяват да отидат на запад от Гренландия, камо ли да се опитат да стигнат до Мъртвия континент.
— Не го правят, защото е мъртъв — отвърна кисело Хестър. — Не мисля, че бих рискувала цял град заради една от книгите на Пенироял.
— Професорът знае за какво говори — отвърна изпълнен с лоялност Том. — Освен това той не е единственият, който разказва за зелените райони в Америка.
— Имаш предвид всички онези пилотски легенди ли?
— Ами, да. И картата на Снори Улвесон.
— Онази, за която ми разказа? Която съвсем удобно е изчезнала, преди някой да има възможност да я разгледа?
— Да не би да твърдиш, че професорът лъже? — попита Том.
Хестър поклати глава. Не беше сигурна какво точно твърди, само че не ѝ беше лесно да приеме думите на Пенироял за девствени гори и благородни диваци. Но коя беше тя, че да се съмнява в него? Професорът беше известен изследовател, който пишеше книги, а Хестър дори не беше чела такава през живота си. Том и Фрея вярваха в него, а те знаеха много повече за тези неща от нея. Само че не можеше да приеме плашливия дребен човечец, който трепери от страх и мрънка всеки път, когато някоя ракета се доближи до „Джени Ханивър“, за смелия изследовател, който се бие с мечки и се сприятелява с диви американци.
— Утре ще посетя Аакиук — заяви тя. — За да видя дали може да поправи дирижабъла ни по-бързо.
Том кимна, но не я погледна.
— Тук ми харесва — каза той. — Този град имам предвид. Печален е, но е прекрасен. Напомня ми за най-хубавите части на Лондон. А и не е тръгнал да яде други градове, както правеше той.
Хестър си представи как помежду им се отваря бездна като пукнатина в леда. В момента не беше много голяма, но се разширяваше.