— Това е просто още един самоходен град, Том. Търговски или хищник, всички са еднакви. Отвън всичко изглежда много хубаво, но във вътрешността му се крият роби, мръсотия, страдание и поквара. Колкото по-скоро си тръгнем, толкова по-добре и за двама ни.
Смю се върна за тях в шест и ги поведе по едно дълго спираловидно стълбище към приемна, където ги чакаше Фрея Расмусен.
Маркграфинята като че ли се беше опитала да направи нещо интересно с косата си, но се беше отказала по някое време. Тя примига срещу гостите си иззад прекалено големия си бретон и каза:
— Опасявам се, че професор Пенироял все още не е добре, но съм сигурна, че ще се оправи. Ледените богове нямаше да го изпратят тук, ако смятаха да го оставят просто да умре, не мислите ли? Не би било честно. Ще ти е много интересно да видиш моя Вундеркамер, Том, щом си лондонски историк.
— Добре де, какво е Вундеркамер? — попита Хестър, която се измори да бъде пренебрегвана от тази разглезена тийнейджърка.
— Личният ми музей — отвърна Фрея. — Моят кабинет на чудесата. — Тя кихна и зачака някоя слугиня да дойде да ѝ избърше носа, но си спомни, че всички са мъртви, и го избърса в ръкава си. — Обичам историята, Том. Всички онези неща, които хората изравят. Просто обикновени предмети, които някога са били използвани от обикновени хора, но са станали специални с времето. — Младежът закима развълнувано и Фрея се засмя, защото разбра, че е срещнала сродна душа. — Когато бях малка, въобще не исках да съм маркграфиня. Мечтаех да стана историк като теб и професор Пенироял. Затова създадох свой собствен музей. Ела да го разгледаш.
Смю ги поведе, а Фрея не спираше да бърбори оживено, докато вървяха по още коридори, през огромна бална зала, в която полилеите бяха потънали под покривало от прах, до помещение със стъклени стени. Светлините осветяваха мрака навън, където валеше сняг и един фонтан беше замръзнал. Хестър прибра ръце в джобовете си, стисна ги в юмруци и се затътри след Том. Тя не е просто красива — каза си наум, — тя е чела същите книги като него, знае всичко за историята и въпреки това очаква боговете да играят честно. Тя е като огледален образ на Том. Как да се съревновавам с нея?
Пътешествието им приключи в едно кръгло фоайе до врата, охранявана от двама преследвачи. Том разпозна ъгловатите им тела, дръпна се назад и едва не извика, тъй като преди време една от тези древни бронирани бойни машини преследва него и Хестър в Ловния район. Смю запали аргонов глобус и младежът видя, че тези преследвачи са само останки — екзоскелети от ръждясал метал, изкопани от леда и поставени на входа на Вундеркамера на Фрея Расмусен като украса. Том погледна Хестър, за да види дали също се е стреснала, но тя гледаше настрани и преди да успее да ѝ привлече вниманието, Смю отключи вратата и маркграфинята ги поведе в музея си.
Младежът я последва в мрака и прашния въздух със странното усещане, че се прибира у дома. Огромното помещение приличаше на вехтошарски магазин за разлика от красивите витрини, с които беше свикнал в Лондон, но не можеше да отрече, че това място също беше истинска съкровищница. Ледената пустош беше станала свидетелка на възхода и падението на поне две цивилизации от Шейсетминутната война насам и Фрея притежаваше важни реликви от двете. Забеляза модел на Анкъридж и вероятния му изглед от времената, когато е бил статичен град, рафт с вази от Народа на синия метал, както и няколко снимки на ледените кръгове — мистериозен феномен, който се срещаше от време на време в Дебелия лед.
Том блуждаеше като сомнамбул покрай експонатите и въобще не забелязваше колко неохотно го следва Хестър.
— Виж! — провикна се той и погледна развълнуван през рамо. — Хестър! Виж!
Тя погледна и видя неща, които не можеше да разбере, а и грозното ѝ лице се отразяваше във витрините. Том я остави и се насочи към някаква очукана каменна статуя. Изглеждаше толкова щастлив, че сърцето ѝ направо щеше да се пръсне.
Едно от любимите съкровища на Фрея беше изложено във витрина близо до задната част на помещението. То представляваше почти перфектен лист от някакъв тънък сребрист метал, който някога е можел да се намери във всяко депо за отпадъци по целия свят и се наричал „Станиол“. Хестър застана до Том и го погледна, като се наслаждаваше на отражението на лицата им върху набръчканата му повърхност.
— Тези древни са имали толкова много неща.
— Невероятно е — съгласи се шепнешком Том, защото това чудо във витрината изглеждаше толкова старо и ценно, че имаше чувството, че е свещено, донесено направо от богинята на историята. — Някога са живели толкова богати хора, че са можели да си позволят да хвърлят подобни неща! Дори най-бедните са си живеели като лорд-кметове.