Преместиха се на следващата витрина: колекция от онези странни метални пръстени, които често се намираха в древните бунища. На някои от тях все още стоеше надписът „ДРЪПНИ“.
— Професор Пенироял не е съгласен, че тези неща са били изхвърляни — обясни Фрея. — Казва, че местата, които съвременните археолози наричат бунища, са били религиозни центрове, където древните са оставяли като дарове ценни предмети на своите консуматорски богове. Не си ли чел книгата? Казва се „Боклук? Боклук!“. Ще ти заема екземпляр…
— Благодаря Ви — отвърна Том.
— Благодаря Ви, Ваше Великолепие — поправи го маркграфинята, но се усмихна толкова сладко, че беше трудно човек да ѝ се разсърди. — Разбира се — продължи тя, като прокара пръсти по прашната повърхност на витрината, — това място има крещяща нужда от уредник. Едно време имахме такъв, но той умря по време на чумата или избяга. Не си спомням кое от двете беше. Сега всичко е в прах, а и постоянно се крадат разни неща — някои прекрасни странни бижута и две машини, — макар че не мога да си представя кой би ги искал или как са проникнали тук. Но ще е важно да помним миналото, когато отидем в Америка. — Фрея отново го погледна усмихната. — Можеш да останеш, Том. Ще се радвам малкият ми музей да бъде управляван от истински лондонски историк. Можеш да го разшириш, да го отвориш за посещения. Ще го наречем Института на Расмусен…
Том вдиша дълбоко музейния въздух с неговите застояли миризми на прах, препарат за подове и проядени от молците препарирани животни. Когато беше чирак историк, копнееше да избяга и да се впусне в приключения, но сега, когато целият му живот беше едно приключение, идеята да работи отново в музей, му се стори странно привлекателна. Погледна покрай Фрея и видя Хестър — слабовата, самотна фигура, скрита отчасти в сенките до вратата. С една ръка държеше стария си червен шал. За първи път се подразни от нея. Защо не беше по-красива и по-общителна?
— Съжалявам — отвърна Том. — Хестър няма да иска да остане тук. Тя е най-щастлива в небето.
Фрея изгледа намръщена другото момиче. Не беше свикнала хората да ѝ отказват, когато им предлагаше постове. Започваше да харесва този красив млад историк. Дори започваше да се чуди дали Ледените богове не го бяха изпратили, за да се реваншират за това, че не бяха оставили подходящи младежи на борда на Анкъридж. Но защо, о, защо, бяха решили да доведат Хестър Шоу заедно с него? Момичето не беше просто грозно, то беше направо отвратително — и стоеше между нея и този приятен Том като демон, който пази омагьосан принц.
— О, добре — отвърна маркграфинята, сякаш отказът му въобще не я беше разочаровал. — Разбрах, че на Аакиук ще са му необходими няколко седмици, за да поправи дирижабъла ви. Ще имаш достатъчно време, за да обмислиш нещата.
И достатъчно време — добави наум тя — да зарежеш тази отвратителна твоя приятелка.
11.
Неспокойни призраци
Том спа добре през тази нощ и сънува музеи. Хестър почти не мигна. Леглото беше толкова голямо, че все едно си беше останала в своята стая. Най-много обичаше да спи сгушена в любимия си на тесния креват на „Джени Ханивър“, с лице в косата му и колене в свивките на краката му, сякаш телата им бяха две части от пъзел. На този голям и мек матрак Том се претърколи далеч от нея в съня си и я остави съвсем сама в запотеното парче чаршаф. Стаята беше прекалено топла. Сухият въздух нараняваше синусите ѝ, а металното дрънчене в тръбите на тавана я побъркваше — приличаше на бягащи в стените плъхове.
Най-накрая си облече палтото и ботушите и излезе от двореца в режещия студ на среднощните улици. Едно извито стълбище водеше надолу към машинното отделение на Анкъридж — то беше като цял един квартал, изпълнен с тежкия шум от бойлерите и котлите, които се мъдреха между подпорите в мрака като гъби. Хестър тръгна замислена към кърмата. Сега ще видим как малката Ледена кралица третира работниците си. Нямаше търпение да шокира Том и да го разочарова от това място, което толкова много му харесваше. Щеше да му провали закуската, като му съобщи какво е положението на долния етаж.
Прекоси един метален мост, от двете страни на който скърцаха и дрънчаха големи зъбни колела, подобно на механизма на колосален часовник. После тръгна под огромна сегментирана тръба, която водеше до някакво долно подниво, в което се издигаха и снижаваха бутала, задвижвани от заварени един за друг двигатели от Стара технология, каквито не беше виждала досега. Те представляваха бръмчащи и бълбукащи бронирани сфери, от които излизаха лъчи виолетова светлина. Навсякъде се щураха мъже и жени, които вървяха целенасочено с куфари с инструменти или управляваха големи, снабдени с много циферблати работни машини, но нямаше нито оковани роби, нито наперени надзиратели, каквито Хестър очакваше. Блудкавата мутра на Фрея Расмусен надничаше от постерите на подпорите и всеки път, в който някой работник минеше покрай тях, се покланяше уважително.