Може би Том е прав, помисли си тя и се затътри около двигателите, като се опитваше да остане невидима. Може би Анкъридж наистина беше цивилизован и мирен град. Може би любимият ѝ щеше да намери щастието си тук. Възможно беше дори градът да преживее пътуването до Америка. Том щеше да остане на борда му като уредник на музея на Фрея Расмусен и да учи дивашките племена за порядките в света, който предшествениците им бяха създали. Той можеше да задържи „Джени“ като своя лична небесна яхта, с която в почивните си дни да търси Стара технология в обитаваните от призраци пустини…
Тогава той няма да има нужда от теб, нали? — попита един заядлив глас в главата ѝ. — Какво ще правиш без него?
Хестър се опита да си представи живота си без Том, но не можа. Знаеше, че тази приказка няма да продължи вечно, но сега, когато ѝ се виждаше краят, ѝ идеше да изкрещи: Не, не! Искам още! Искам да бъда щастлива поне още една година. Или пък може би две…
Избърса сълзите, които пълнеха окото ѝ, и забърза към кърмата. Отнякъде подухваше студен въздух. Ритъмът на странните двигатели заглъхна зад нея, заменен от постоянно съскане, което ставаше все по-силно, докато наближаваше задната част на града. След още няколко минути излезе на закрит метален мост, който прекосяваше цялата ширина на града. В края му беше монтирана метална решетка като предпазен екран, през която Северното сияние се отразяваше в постоянно въртящото се задно колело на Анкъридж.
Хестър прекоси моста и притисна лице в студената решетка. Колелото беше полирано до блясък и в каскадата от отражения успя да види металните шипове, които падаха ли, падаха безкрайно покрай нея, за да се забиват в леда и да движат Анкъридж напред. От него хвърчеше студен дъжд от счупен лед, който потракваше върху решетката. Някои от парчетата бяха доста големи. На около метър-два от мястото ѝ част от решетката беше откъртена и се извиваше навътре всеки път, в който нещо я удареше, като по този начин отваряше пролука, през която влизаха киша и малки ледени късове.
Колко лесно щеше да е да мине през тази пролука и да падне върху колелото, което щеше да я премаже и да остави само червено петно върху леда, което бързо щеше да бъде забравено! Нямаше ли да е по-добре така, отколкото да гледа как Том се отдалечава от нея? Нямаше ли да е по-добре да е мъртва, отколкото отново сама?
Протегна се към откъртената част на решетката, но изведнъж една ръка я хвана и някой изкрещя в ухото ѝ:
— Аксел?
Хестър се извъртя и посегна за ножа си. Зад нея стоеше Сьорен Скейбиъс. Очите му като че ли проблясваха с надежда и непролети сълзи. Той я разпозна и на лицето му отново се изписа обичайното дълбоко нещастие.
— Госпожице Шоу — изръмжа мъжът. — В мрака си помислих, че сте…
Хестър се отдръпна от него и закри лицето си. Зачуди се от колко ли време я е наблюдавал.
— Какво правите тук? — попита го тя. — Какво искате?
Засраменият Скейбиъс потърси убежище в гнева си.
— Мога да те попитам същото нещо, авиаторке! Дойде да шпионираш машинното ми отделение, нали? Вярвам, че добре си разгледала.
— Не се интересувам от двигателите ти — отвърна Хестър.
— Не? — Скейбиъс я стисна за китката. — Трудно ми е да ти повярвам. Сферите на Скейбиъс са подобрени до съвършенство от семейството ми в продължение на двадесет поколения. Те са едни от най-добрите двигателни системи в света. Сигурен съм, че ти се иска да отидеш в Аркангел или Рагнарол и да им разкажеш за всички богатства, които ще намерят тук, ако ни погълнат.
— Не ставайте глупав — излая в отговор Хестър. — Не бих взела златото на хищник! — Изведнъж я споходи една мисъл — неприятна и студена като парчетата лед, които се удряха в решетката зад нея. — Както и да е, кой е Аксел? Не се ли е казвал така синът ви? Онзи, за когото спомена Смю? Мъртвият? Да не си помислихте, че аз съм неговият призрак?