Скейбиъс пусна ръката ѝ. Гневът му бързо загасна като потушен пожар. Погледът му се залута към задното колело, светлините в небето и навсякъде другаде, само не и в Хестър.
— Призракът му броди — промърмори накрая той.
Момичето нададе къс, неприятен кикот, но бързо се спря. Старецът беше напълно сериозен. Той я изгледа за миг и пак отмести поглед. Осветеното му от потрепващата светлина лице омекна.
— Снегомадите вярват, че душите на мъртвите обитават Северното сияние, госпожице Шоу. Казват, че в най-ясните части на нощта слизат долу, за да се разхождат по Дебелия лед.
Хестър не отвърна нищо, а само увеси рамене. Не се чувстваше комфортно в компанията на лудостта и мъката му.
— Никой не се завръща от Мрачните владения, господин Скейбиъс — отвърна неловко тя.
— Не е така, госпожице Шоу — заклати енергично глава главният инженер. — Откакто започна пътуването ни към Америка, видяхме някои странни неща. Започнаха да изчезват предмети от заключени помещения. Хората чуват стъпки и гласове в части от града, които са затворени и изоставени след чумата. Затова слизам тук, долу, когато работата ми го позволява и Северното сияние свети. Видях го вече два пъти — момък със светла коса, който ме наблюдава от прикритието на сенките и изчезва веднага щом го забележа. В този град не останаха живи младежи със светли коси. Сигурен съм, че е Аксел.
Скейбиъс остана още малко, зареял поглед в сияйното небе, след което се обърна и си тръгна. Хестър го гледа, докато високият му силует не се изгуби зад ъгъла в другия край на балкона. Гледаше го и се чудеше. Този човек наистина ли вярваше, че градът може да стигне до Америка? Пукаше ли му въобще? Или просто се съгласяваше с налудничавите планове на маркграфинята, защото се надяваше да намери призрака на сина си на Дебелия лед?
Хестър потрепери. Досега не беше забелязала колко е студено на кърмата на града. Макар Скейбиъс да си беше тръгнал, все още имаше чувството, че я наблюдават. Косъмчетата по врата ѝ настръхнаха. Погледна назад и в началото на коридора видя — или си помисли, че видя — бледо лице, което бързо потъна в мрака и остави в очните ѝ дъна отпечатъка на една бялоруса глава.
Никой не се завръщаше от Мрачните владения, Хестър беше наясно с този факт, но това не ѝ попречи да се сети за всяка история за призраци, която беше чувала. Обърна се и побягна, като бягаше с всички сили през заплашителните сенки към по-оживените улици.
Зад нея сред плетеницата от тръби и тръбопроводи, увиснали над балкона на кърмата, нещо пропълзя, издрънча и утихна.
12.
Неканени гости
Господин Скейбиъс едновременно беше прав и грешеше за призраците. Градът му наистина беше обитаван, но не от духовете на мъртвите.
Това чуждо присъствие се появи преди около месец, но то не дойде от Анкъридж, а от Гримзби, един много странен и потаен град. Всичко започна с един тих звук — кухо изскърцване, подобно на прокаран върху детски балон нокът. Последва статичен шум, изпукване от включен микрофон и ухото на тавана в стаята на Боне заговори.
— Ставай, момче. Събуди се. Говори Чичо. Имам задача за теб, Боне, момчето ми. Да.
Боне, който започна да изплува от дълбоките води на съня си, осъзна, че случващото се е реално. Той се претърколи в леглото си и замаяно се изправи. Стаята му беше малко по-голяма от кашон и освен приличащото на полица легло и някои влажни петна, единственото друго нещо в нея беше връзка кабели в средата на тавана, от която висяха камера и микрофон. Очите и Ушите на Чичо, така ги наричаха момчетата. Макар да нямаше Уста на Чичо, тези чудесии можеха да говорят.
— Буден ли си, момко?
— Да, Чичо! — отвърна Боне и се опита да не заваля думите. Вчера се потруди здраво в Обирджийника, като се опита да хване групичка от по-малки момчета, които се промъкваха в лабиринта от коридори и стълбища, които Чичо беше проектирал, за да ги обучава в изкуството на изтънчената и незабележима кражба. Легна си изморен до смърт и вероятно е спал часове наред, макар да имаше чувството, че е заспал едва преди минути. Замята глава в опит да изгони съня от мислите си. — Буден съм!
— Добре.
Камерата се изпъна надолу към Боне — дълга, проблясваща змия, направена от метални сегменти, която го хипнотизираше с единственото си ококорено око. Знаеше, че в покоите на Чичо, високо в старата сграда на кметството, лицето му се беше появило на наблюдателния екран. Импулсивно сграбчи завивката от леглото и покри голото си тяло с нея.
— Какво искаш от мен, Чичо? — попита той.
— Имам град за теб — отвърна гласът. — Анкъридж. Сладък малък леден град, поизгубил късмета си. Поел е на север. Ще вземеш охлюва „Ларва“ и ще го обереш.