Боне се опита да измисли нещо смислено, докато се пулеше, облечен с юргана си пред камерата.
— Е, момче — сопна се Чичо. — Не искаш ли задачата? Не се ли чувстваш готов да поемеш командването на охлюв?
— О, разбира се! Да! Да! — отговори нетърпеливо Боне. — Просто… смятах, че „Ларва“ е на Зеленушко. Не трябва ли той или някое от по-големите момчета да отиде?
— Не оспорвай заповедите ми, момче. Чичо Знае Най-Добре. Случи се така, че изпращам Зеленушко на юг с друга задача и хората ни са малко кът. Обикновено не бих поставил младок начело на подобна обирджийска мисия, но мисля, че си готов, а пък Анкъридж е плячка, която не бива да се изпуска.
— Да, Чичо. — Боне беше чувал слухове за тази мистериозна работа на юг, която изискваше изпращането на все повече от по-големите момчета и по-добрите охлюви. Според тях Чичо планираше най-дръзкия обир в дългата си кариера, но никой не знаеше каква е целта. Не че имаше някакво значение за Боне. Не и ако отсъствието на Зеленушко му осигуряваше командването на собствен охлюв!
За своите четиринадесет години живот Боне беше участвал в повече от десет мисии, но смяташе, че ще се наложи да почака поне още два сезона, преди да му предложат командването на собствен кораб. Командирите на охлюви бяха по-големи момчета, обаятелни фигури, които имаха собствени домове на по-горните етажи, а не малки бараки, в каквито винаги беше живял тук, на влажните етажи над Обирджийника, където от ръждясалите нитове капеше вода, а изтерзаният метал изпълваше нощите с тъжната си песен. Цели стаи се бяха смачквали без предупреждение и причинявали смъртта на момчетата в тях. Ако Боне успееше да изпълни успешно тази мисия и донесеше у дома предмети, които Чичо да хареса, щеше да се сбогува завинаги с това мизерно жилище!
— С теб ще вземеш Шило — каза гласът. — И един новобранец — Гаргара.
— Гаргара! — възкликна Боне, като прекалено късно се опита да прикрие скептицизма в гласа си. Гаргара беше издънката на своята група — нервен и непохватен, с характер, който постоянно му просеше тормоз от по-големите момчета. Никога не беше преминавал ниво две в Обирджийника, без да бъде заловен. Обикновено именно Боне го хващаше и го измъкваше, за да не стане жертва на някой от останалите обучаващи като Шило, който с удоволствие ступваше провалилите се ученици. Боне вече изгуби бройката колко пъти бе отвеждал хлапето — пребледняло и хленчещо — до спалното помещение на малките. А сега Чичо очакваше от него да го вземе на истинска мисия!
— Гаргара е непохватен, но е много умен — изрече гласът. (Чичо винаги знаеше какво си мислиш, дори и нищо да не кажеш.) — Бива го с машините. Справя се с управлението на камерите. Досега работеше в архивите, но смятам да го взема тук на пълен работен ден. Първо обаче искам да го заведеш на мисия и да му покажеш какъв е животът на едно Изгубено момче. Искам го от теб, защото си много по-търпелив от Зеленушко, Костенурка и останалите.
— Да, Чичо — отвърна Боне. — Ти Знаеш Най-Добре.
— Напълно си прав. Ще отидеш на борда на „Ларва“ веднага след като започне дневната смяна. Донеси ми хубава плячка, Боне. И истории. Много, много истории.
— Да, Чичо.
— И, Боне…
— Да, Чичо?
— Гледай да не те хванат.
Месец по-късно Боне се намираше на стотици километри от Гримзби, скатаваше се в сенките останал без дъх, и чакаше стъпките на бягащата Хестър да отшумят. Какво му ставаше, откакто дойде тук, че поемаше такива рискове? Един добър крадец никога не се оставяше да бъде видян, а той беше почти сигурен, че младата авиаторка го беше забелязала. Що се отнасяше до Скейбиъс… Потрепери, като си помисли какво щеше да се случи, ако Чичо научеше за това.
Когато се увери, че е останал сам, се измъкна от скривалището си и бързо и почти безшумно тръгна по тайния път към „Ларва“, който висеше скрит в маслените сенки на търбуха на Анкъридж, недалеч от задното колело. Той беше ръждясал и раздрънкан стар охлюв, но Боне се гордееше с него и с факта, че трюмът му вече се пълнеше с предмети, които заедно с екипажа му задигаха от изоставените работилници и вили от града над тях. Остави поредната чанта с плячка при останалите и се промъкна между натрупаните пакети и вързопи в пилотската кабина. Там, насред тихото жужене на машините и синьото сияние на екраните, чакаше останалата част от екипажа на „Ларва“. Те бяха видели всичко, разбира се. Докато Боне следеше Хестър в машинното, съучастниците му я наблюдаваха чрез тайните си камери и все още се смееха заради разговора ѝ с главния инженер.