— Ууууу! Призрачно! — ухили се Шило.
— Боне, Боне — изчурулика Гаргара, — дъртият Скейбиъс те мисли за призрак! Смята, че си мъртвият му син, завърнал се да му каже „Здрасти“!
— Знам — отвърна той. — Чух. — Мина покрай Шило и се отпусна в един от скърцащите кожени столове. Изведнъж се подразни колко тясно и задушно е в „Ларва“, след като допреди малко се е наслаждавал на чистия въздух горе. Погледна другарите си, които все още го зяпаха с глупави усмивки и се надяваха да се присъедини към подигравките им за сметка на стария Скейбиъс. Те също така изглеждаха по-малки и не толкова жизнени в сравнение с хората, които току-що беше шпионирал.
Шило беше на същата възраст като Боне, но много по-едър, по-силен и по-самоуверен. Струваше му се странно, че Чичо не е поставил именно него начело на мисията. От неуместните му шеги и подигравки ставаше ясно, че той е на същото мнение. Гаргара, който беше само на десет години и постоянно се кокореше от вълнение от тази своя първа обирджийска мисия, изглежда, не забелязваше напрежението между тях. Той се оказа тъкмо толкова непохватен и безполезен, колкото се очакваше. Не го биваше в промъкването и застиваше от страх, когато някой Сух се доближеше до него. Завръщаше се с треперещи ръце и подгизнали панталони от повечето от експедициите в града. Шило, който никога не пропускаше възможност да се възползва от слабостите на другите, го тормозеше и подиграваше безмилостно, но Боне го възпираше. Все още помнеше своята първа задача с две от по-големите и враждебно настроени момчета в охлюва под Зеещад Гданск. Всички крадци трябва да започнат отнякъде.
Шило продължаваше да се хили.
— Дъниш се, Боне! Оставяш се хората да те видят. За твой късмет старецът е луд. Призрак, хах! Почакай само да се приберем и да разкажем на другите! Боне призрачния! Ууууу!
— Не е смешно, Шило — скастри го момчето. Думите на господин Скейбиъс го поизнервиха и го накараха да се почувства странно. Не знаеше защо. Погледна отражението си в прозореца на кабината. Нямаше голяма прилика с портрета на Аксел, който видя, докато претърсваше кабинета на главния инженер. Онова момче беше много по-голямо, по-високо и по-красиво от него, а и имаше сини очи. Боне притежаваше структурата на крадец — беше мършав като шперц, — и очите му бяха черни. Двамата обаче си приличаха по разчорлената бялоруса коса. Един възрастен мъж, чието сърце беше разбито, лесно можеше да стигне до определени заключения, когато наоколо е тъмно и мъгливо, нали?
Боне осъзна, че Шило му говори нещо, и то от известно време…
— … знаеш какво казва Чичо. Първо Правило На Обирджийството — Не Се Оставяй Да Те Хванат.
— Няма да се оставя, Шило. Внимавам.
— Е, как те видяха тогава?
— Всеки има лош късмет понякога. На Големия Врабец от „Обирджията Бил“ се наложи да наръга Сух, който го забелязал под палубата на Аркангел миналия сезон.
— Това е различно. Ти прекарваш прекалено много време в наблюдение на Сухите. Няма проблем, ако е само на екран, но ти ги шпионираш наистина.
— Така е — съгласи се Гаргара, нетърпелив да угоди на съучастника си. — Виждал съм те.
— Млъквай — скастри го Шило разсеяно.
— Те са много интересни — заяви Боне.
— Те са Сухи! — отвърна нетърпеливо опонентът му. — Знаеш какво казва Чичо за тях. Че са като добитък. Мозъците им не работят толкова бързо, колкото нашите. Затова имаме право да им вземаме нещата.
— Знам! — съгласи се Боне. Както в главата на Шило, така и в неговата бяха наливани подобни приказки, когато беше новобранец в Обирджийника. — Ние сме Изгубените момчета. Ние сме най-добрите крадци в света. Всичко, което не е заковано, е наше. — Знаеше, че Шило е прав. Понякога му се искаше да не е Изгубено момче. Повече му харесваше да наблюдава хората, отколкото да ги обира.
Боне стана от стола и отиде да вземе последния си доклад от една полица над контролното табло на камерите. Тринадесет листа от най-добрата хартия за писма на Фрея Расмусен, покрити с едрия му и груб почерк. Размаха ги в лицето на Шило.
— Изпращам го в базата. Чичо се ядосва, ако не получава новини веднъж седмично.
— Това ще е нищо пред гнева му, ако те заловят — промърмори Шило.
Рибното отделение на „Ларва“ беше под спалната кабина на момчетата и в него се беше напоила същата миризма на пот и мръсни чорапи. Имаше стелажи за десет писма рибки, но три вече бяха празни. Боне изпита съжаление, докато подготвяше номер 4 за изстрелване. След шест седмици щеше да бъде изпратена последната рибка. Тогава „Ларва“ трябваше да се разкачи от Анкъридж и да поеме към дома. Фрея и хората ѝ щяха да му липсват. Но това беше глупаво, нали? Та те бяха тъпи Сухи. Само образи на глупавия екран.