Писмата рибки приличаха на лъскави сребърни торпеда. Поставени изправени, бяха по-високи от Боне. Както винаги изпита нещо близко до благоговение, докато преглеждаше резервоара за гориво на рибката и слагаше навития на ролка доклад в непромокаемото отделение до носа. В целия Север капитаните на охлюви като него изпращаха рибки до Чичо, за да бъде осведомен за всичко, което се случваше навсякъде, и да може да планира още повече дръзки обири. Това накара Боне да се чувства още по-виновен, че харесва Сухите. Беше такъв късметлия, че е Изгубено момче и че работи за Чичо. Чичо Знае Най-Добре.
Няколко минути по-късно писмото рибка се плъзна по търбуха на „Ларва“ и падна незабелязано на леда в огромната сянка, която хвърляше Анкъридж. Градът продължи да се движи на север, а рибката си запробива път надолу през снега и леда. Търпеливо дълбаеше, докато не стигна до черните води под ледената покривка. Компютърният ѝ мозък от Стара технология тиктакаше и бръмчеше. Не беше особено умен, но знаеше пътя до дома. Рибката разпери късите си плавници и малката перка и пое на юг.
13.
Щурвалът
Хестър не разказа на Том за странното си преживяване. Не искаше да я помисли за глупачка, която бълнува за призраци. Фигурата, която я наблюдаваше от сенките, беше номер на въображението ѝ, а що се отнася до господин Скейбиъс — той просто си беше луд. Целият град беше такъв, щом вярваха на Фрея, Пенироял и обещанията им за нов зелен ловен район отвъд леда. В тази категория спадаше и Том. Нямаше смисъл да спори с него и да се опитва да го вразуми. По-добре щеше да е, ако се концентрира върху безопасното му отвеждане от града.
Дните минаваха и бързо се превърнаха в седмици. Анкъридж се движеше на север по просторни полета от лед покрай планинската преграда на Гренландия. Хестър започна да прекарва по-голямата част от времето си на аеропристанището и да наблюдава как господин Аакиук работи над „Джени Ханивър“. Не можеше да му помогне с кой знае какво, тъй като не беше механик, но поне му подаваше инструментите, носеше му разни неща от работилницата, сипваше му вряло виолетово-черно какао от един стар термос и ѝ се струваше, че със самото си присъствие може да ускори процеса, за да настъпи по-бързо денят, в който „Джени“ да напусне този обладан от духове град.
Понякога Том се присъединяваше към Хестър в хангара, но през повечето време го нямаше.
— Господин Аакиук не иска двамата да се мотаем наоколо — казваше ѝ той. — Само му се пречкаме. — Но не това беше истинската причина. И двамата бяха наясно каква е тя — новият му живот в Анкъридж му харесваше прекалено много. Досега не беше осъзнал колко много му липсва да живее на борда на самоходен град. Заради двигателите, казваше си Том, заради едва доловимите и успокоителни вибрации, които караха сградите да изглеждат живи, заради чувството, че отиваш нанякъде и че всяка сутрин ще се събудиш на ново място, което ще те чака от другата страна на прозореца на стаята ти — ако и да е погълнато от мрак и лед.
Или пък, макар че не искаше да си го признае, причината беше Фрея. Често я срещаше във Вундеркамера или пък в библиотеката на двореца и макар срещите им да бяха официални, тъй като Смю или госпожица Пай винаги вървяха зад нея, Том имаше чувството, че започва да опознава маркграфинята. Тя го интересуваше. Беше различна от Хестър и много приличаше на момичетата, за които мечтаеше като самотен чирак в Лондон — беше красива и изискана. Не можеше да отрече, че се държи леко снобски и е обсебена от традициите и етикета, но това беше разбираемо, като се има предвид как е отгледана и какво е преживяла. Харесваше я все повече и повече.
Професор Пенироял се възстанови напълно и се премести в официалната резиденция на главния навигатор в една висока кула във формата на острие, наречена Щурвала, в покрайнините на Зимния дворец, близо до храма. На най-горния ѝ етаж се намираше мостикът на града, а под него имаше луксозен апартамент, в който изследователят се нанесе, изпълнен със задоволство. Винаги се беше приемал за големец и наистина беше приятно да е на борда на град, на който всички мислят същото.
Разбира се, нямаше абсолютно никаква представа как се управлява леден град, затова практическата ежедневна работа по това все още се вършеше от Уиндолин Пай. Двамата с Пенироял прекарваха по един час заедно всяка сутрин, в който разглеждаха оскъдното количество от непълни карти на западните ледове. През останалата част от времето професорът разпускаше в сауната си, вдигаше си краката в дневната или претърсваше изоставените бутици на „Расмусен Проспект“ и „Ултима Аркейд“ в търсене на скъпи дрехи, които да подхождат на новата му позиция.