— Какво очаква да направя тази глупава дърта крава? — попита той.
— Ами сега вие сте главният навигатор, професоре — напомни му Том. — Предполага се, че трябва да сте на мостика в моменти като този.
— Почетен главен навигатор, Тим — отвърна Пенироял и Том осъзна, че е пиян.
Съвсем търпеливо помогна на подпийналия изследовател да стане на крака и го поведе към малкия личен асансьор, който ги отведе до най-горния етаж на Щурвала. Излязоха в стая със стъклени стени, където до един телеграф стоеше нервната госпожица Пай, а малкият ѝ екип разпъваше карти на навигационната маса. Едър кормчия чакаше инструкции до огромния рул.
Пенироял се срина на първия стол, покрай който минаха, но Том побърза към предната стъклена стена и изчака чистачката да я почисти, за да може да види какво се криеше пред тях. Валеше силен сняг, който скриваше почти всичко освен най-близките сгради.
— Нищо не виждам… — започна той, но една кратка пролука в бурята му позволи да зърне проблясващи светлини далеч на север.
В пустошта пред Анкъридж се появи предградие ловец.
14.
Предградието
Фрея се опитваше да състави списък с гости за вечеря.
Задачата не беше никак лесна, тъй като традицията гласеше, че само граждани с най-висок ранг могат да се хранят с маркграфинята, а в днешно време това се свеждаше само до господин Скейбиъс, който въобще не беше пример за добра компания. Пристигането на професор Пенироял беше разведрило обстановката, нямаше спор — приемливо беше главният навигатор на града да седи на една маса с нея, — но дори неговите невероятни истории започваха да ѝ омръзват, а и той имаше навика да пие в повече.
Онова, което наистина желаеше (макар че не искаше да си го признае, докато седеше на бюрото в кабинета си), бе да покани Том. Само него, за да може да я гледа на светлината от свещите и да ѝ казва колко е красива. Сигурна беше, че му се иска да го стори. За съжаление той беше само обикновен пилот. Дори да нарушеше всяка една традиция и да го поканеше, той щеше да доведе противната си приятелка, а на нея въобще не ѝ се нравеше да прекара така вечерта си.
Отпусна се на стола си с въздишка. Портретите на предишните маркграфини я наблюдаваха мило от стените. Зачуди се какво биха направили те в подобна ситуация. Разбира се, никога преди не бе имало такива. Древните традиции на града винаги бяха сработвали за тях и им бяха осигурявали простички и безупречни насоки за онова, което може и не може да се прави — така животът им тиктакаше като часовник. Такъв ми е бил късметът — да остана да командвам, когато настъпи пролетта — помисли си мрачно Фрея. — Трябва да следвам безброй правила и обичаи, които вече въобще не са уместни.
За съжаление, беше наясно, че ако свали бронята на традициите, щеше да се изправи пред цял куп нови проблеми. Хората, които останаха на борда на града ѝ след чумата, го направиха единствено защото почитаха маркграфинята. Ако Фрея спреше да се държи като такава, дали щяха да уважават плановете ѝ?
Тя се върна обратно към съставянето на списъка с гостите и тъкмо дорисуваше малко кученце в долния ляв ъгъл, когато в кабинета ѝ нахлу Смю, който пак излезе, за да почука традиционните три пъти.
— Можеш да влезеш, камерхер.
Джуджето влезе останало без дъх и с обърната на обратно шапка.
— Простете, Ваше Великолепие, но нося лоши новини от Щурвала. Хищник, точно пред нас.
Докато отиде на мостика, времето се беше влошило още повече и нищо не можеше да се види навън освен силния сняг.
— Е? — попита Фрея и излезе от асансьора, преди Смю да успее да обяви присъствието ѝ.
Уиндолин Пай направи изплашен реверанс.
— О, Светлина на Ледните поля! Почти съм сигурна, че това е Въркоградово! Видях добре онези метални кули зад челюстите му точно преди бурята да удари. Вероятно дебне там с надеждата да улови някой китоловен град, който минава покрай Гренландия…
— Какво е Въркоградово? — попита Фрея и ѝ се прииска да беше внимавала повече по време на часовете с всички онези елитни учители.
— Ето, Ваше Великолепие…
Маркграфинята не беше забелязала Том, преди да се обади. Усети топлинка някъде в себе си. Той ѝ подаде една книга с прегъната страница.
— Потърсих го в „Алманах на самоходните градове на Кейд“.
Фрея взе книгата от ръката му и му се усмихна, но усмивката ѝ веднага се изпари, когато отвори на отбелязаната страница и видя диаграмата и легендата на госпожица Кейд под нея: