ВЪРКОГРАДОВО: Англиш говорящо предградие, което мигрира на север през 768 г. е.д.6 и се превръща в един от най-опасните малки хищници на Дебелия лед. Огромните му челюсти и традицията да използва роби в машинното отделение, към които се отнася изключително зле, го правят един от градовете, които е желателно да се избягват.
Палубата потрепери и се разтресе под краката на Фрея. Тя затвори книгата и си представи как огромните челюсти на Въркоградово захапват Анкъридж… но в действителност Сферите на Скейбиъс просто се изключиха. Градът забави ход и в настъпилата неловка тишина чу как снегът се блъска в стъклените стени.
— Какво става? — попита Том. — Има ли им нещо на двигателите?
— Спираме — отговори Уиндолин Пай. — Заради бурята.
— Но пред нас има хищник!
— Знам, Том. Ужасен момент. Но винаги спираме и хвърляме котва, когато се зададе силна буря. Прекалено опасно е да продължим. Вятърът на Дебелия лед може да се усили до осемстотин километра в час, които са повече от достатъчно, за да преобърнат един малък град. Горкият стар Скрейлингшавн беше запратен по гръб като бръмбар през зимата на ’69.
— Можем да пуснем гъсениците — предложи Фрея.
— Гъсеници? — викна Пенироял. — Какви гъсеници? Имам алергия…
— Нейно Великолепие има предвид гъсеничните вериги, професоре — обясни госпожица Пай. — Те ще ни осигурят допълнителна тяга, но е възможно и това да се окаже недостатъчно в тази буря.
Вятърът зави, сякаш в подкрепа на думите ѝ, и стъклата на стените се огънаха навътре със скърцане.
— Ами това предградие Въркоградово? — попита Пенироял, който все още седеше отпуснат на стола. — Те също ще спрат, нали?
Всички погледнаха към Уиндолин Пай. Тя поклати глава.
— Съжалявам да го кажа, но няма да спрат, професоре. Те са по-ниски и по-тежки от нас. Няма да имат проблем да се движат в тази буря.
— Ужас! — изскимтя Пенироял. — В такъв случай ще ни изядат! Сигурно са ни надушили още преди времето да се влоши толкова много! Просто ще последват носовете си и хоп!
Колкото и да беше пиян, изследователят беше единственият човек на мостика, който според Том говореше смислено.
— Не може просто да стоим и да чакаме да бъдем изядени! — съгласи се младежът.
Госпожица Пай погледна към въртящите се стрелки на индикаторите, които отчитаха скоростта на вятъра.
— Анкъридж никога не се е движил в толкова силен вятър…
— В такъв случай е време да започне! — извика Том и се обърна към Фрея: — Говорете със Скейбиъс! Кажете му да изключи светлините, да промени курса и да поеме с пълна скорост напред през бурята. По-добре да се прекатурим, отколкото да бъдем изядени, нали?
— Как смееш да говориш на Нейно Великолепие по този начин? — кресна Смю, но маркграфинята беше доволна и трогната, че Том беше толкова загрижен за града ѝ. Въпреки това трябваше да се съобразява с традициите.
— Не съм сигурна, че мога да го направя, Том — отвърна тя. — Никоя маркграфиня не е заповядвала подобно нещо преди.
— Никоя маркграфиня не е тръгвала към Америка досега — напомни ѝ младежът.
Пенироял се изправи с усилие зад него. Преди Смю или някой от другите да успее да го спре, той избута Том настрани и се нахвърли върху Фрея, като я хвана за закръглените рамене и я разтресе, докато бижутата ѝ не се раздрънчаха.
— Просто направи каквото ти каза Тим! — изкрещя той. — Прави каквото ти казва, малка глупава лигла такава, преди всички да свършим като роби в търбуха на Въркоградово!
— О, професор Пенироял! — изписка госпожица Пай.
— Махни си мръсните лапи от Нейно Великолепие! — провикна се Смю, извади меча и го насочи към коленете на изследователя.
Фрея се освободи от хватката на професора, изплашена, възмутена и бясна, и избърса слюнката му от лицето си. Никой не ѝ беше говорил по този начин досега и за момент си помисли: „Ето какво се случва, когато не спазваш обичаите и назначиш обикновен човек на висок пост!“. След това си спомни отново за Въркоградово, който вероятно се беше насочил към Анкъридж през бурята, с отворени челюсти и със светещ търбух. Обърна се към навигаторите си и им извика:
— Ще направим както каза Том! Не стойте като истукани! Уведомете господин Скейбиъс! Променете курса! Пълен напред!
Котвите на града се освободиха от натрупания със сняг лед и странните турбини в сърцевините на Сферите на Скейбиъс започнаха да вият отново. Големите дебели вериги, които се подаваха на хидравличните си основи от двете страни на Анкъридж, се раздвижиха в облак от пара и антифриз. Металните цилиндри ги заспускаха, докато шиповете им не намериха сцепление с леда. Анкъридж, който се поклащаше леко на вятъра, пое по нов курс. Ако Ледените богове бяха милостиви, Въркоградово нямаше да забележи маневрата… Какъв беше собственият курс на този хищник и какво търсеше тук в мрака, знаеха само Ледените богове. Бурята ставаше все по-безмилостна. Към небето полетяха капаци на прозорци и покриви от изоставените сгради на горния етаж. Анкъридж изгаси светлините си и побягна на сляпо в мрака.