Маркграфинята стисна устни и кимна. Познаваше града си по-добре от Том и усещаше обезпокоителните вибрации по палубата, докато вихрушката прокрадваше пръсти в корпуса на Анкъридж и се опитваше да го катурне. А и не беше само вятърът.
— По-голямата част от Дебелия лед е безопасна — обясни тя. — На повечето места ледената покривка е дебела няколкостотин метра, а на други достига чак до дъното на океана. Но има райони, в които е по-тънка. Също така има полинии — това са езера от незамръзнала вода в средата на леда, а и ледени кръгове, които са по-малки, но могат да ни преобърнат, ако някоя от шейните попадне вътре. Полиниите не са трудни за избягване, защото са малко или са много трайно явление и ще са отбелязани на картите на госпожица Пай. Обаче кръговете се появяват произволно.
Том си спомни снимките във Вундеркамера.
— Какво ги причинява?
— Никой не знае — отговори Фрея. — Течения в леда може би или пък вибрациите, предизвикани от преминаващи градове. Често се срещат, когато някой град е минал наблизо. Много са странни. Перфектно кръгли и с гладки краища. Снегомадите смятат, че са направени от призраци, които дълбаят дупки за риболов. — Маркграфинята се засмя. Радваше се, че има възможност да говори за мистериите на Дебелия лед, наместо да мисли за съвсем реалния хищник там, навън в бурята. — Съществуват какви ли не истории за Дебелия лед. Като призрачните крабове — огромни същества, подобни на краб паяк, но големи колкото айсберг, които хората са виждали да щъкат насам-натам под светлината на Северното сияние. Когато бях малка, сънувах кошмари за тях…
Фрея се приближи до Том, докато ръката ѝ не докосна ръкава на туниката му. Чувстваше се много дръзка. В началото изпитваше страх при мисълта да наруши старите нрави. Сега обаче, когато градът ѝ беше заплашен от бурята и Въркоградово, почувства нещо друго. Вълнение, това беше. Радваше се, че младежът е тук с нея. Ако преживееха преследването, взе решение тя, щеше да наруши още една традиция и да го покани да вечеря с нея.
— Том… — започна маркграфинята.
— Внимавайте! — провикна се той. — Госпожице Пай! Какво е това?
Отвъд мрачните очертания на покривите на Анкъридж се проточи редица светлини, след което гигантски колела с шипове и осветени прозорци на сгради минаха вдясно от града. Това беше кърмата на Въркоградово. Когато наблюдателите му забелязаха Анкъридж, тежките му колела дадоха на заден, но масивните челюсти на предградието го забавяха изключително много, а и бурята отново се усилваше и снегът скриваше плячката на хищника.
— Благодаря на Куърк! — прошепна Том и се засмя от облекчение. Фрея стисна пръстите му. Младежът осъзна, че от шока от нападението, двамата бяха посегнали един към друг и сега топлата ѝ пухкава ръка беше в неговата. Той я пусна засрамен. Не се беше сещал за Хестър, откакто преследването започна.
Госпожица Пай нареждаше промяна след промяна на курса и отвеждаше града дълбоко в лабиринтите на вихрушката. Мина цял час, а после още един и скоро всички в Щурвала си отдъхнаха. Въркоградово нямаше да хаби повече гориво, за да ги преследва в нощта, а когато настъпеше утрото, бурята вече щеше да е заличила следите им. Госпожица Пай прегърна колегите си, след това кормчията и накрая Том.
— Успяхме! — каза тя. — Измъкнахме се! — Фрея направо сияеше. Професор Пенироял, разбрал, че опасността е отминала, беше заспал в ъгъла.
Том отвърна на прегръдката на навигаторката и се засмя. Радваше се, че е жив, и се чувстваше изключително щастлив, че е на борда на този град, сред тези добри и приятелски настроени хора. Щеше да говори с Хестър веднага след като бурята отмине и щеше да я убеди, че няма нужда да бързат да си ходят, когато „Джени Ханивър“ бъде поправен. Сложи длан на навигационната маса и се наслади на равномерното туптене на двигателите на Анкъридж. Чувстваше се у дома.
В един евтин хотел зад аерокея на Въркоградово петте съпруги на Уиджъри Блинко се бяха превърнали в пет различни нюанса на зеленото.
— Оооох! — стенеха те и се хващаха за коремите, докато предградието се накланяше, завиваше и гневно пореше бурята в търсене на изгубената плячка.
— Никога не съм била на борда на подобен противен малък град!
— Този хотел няма ли амортисьори?
— Какво си мислеше, съпруже, като ни доведе тук?
— Трябваше да си наясно, че няма да откриеш никаква следа от „Джени Ханивър“ на борда на някакво предградие!