Малко по-късно Том се обади и ѝ каза същите неща. Гласът му звучеше тенекиен и неестествен заради дългите кабели от двореца до тук. Имаше чувството, че говори от друго измерение. Двамата си обмениха новините.
— Ще ми се да бях с теб — каза Хестър, като доближи лицето си до слушалката и заговори тихо, за да не я чуе госпожа Аакиук.
— Какво? Пардон? Не, по-добре да не мърдаме. Фрея ми каза, че понякога хората замръзвали до смърт по улиците в бури като тази. Бръмбарът ни едва не замръзна, докато Смю ни караше от Щурвала до двореца!
— Вече е Фрея, така ли?
— Какво?
— „Джени“ е почти готов. Можем да си тръгнем в края на седмицата.
— О! Добре! — Хестър усети колебанието в гласа му и чу щастливите гласове около него, сякаш в двореца имаше много хора и всички празнуваха. — Може би трябва да останем по-дълго — изрече с надежда Том. — Искам да отидем в Америка и след това… е, ще видим…
Хестър се усмихна, подсмръкна и се опита да отговори, но за момент не беше способна. Том говореше толкова мило, с толкова любов за това място, че не беше честно да му се сърди и да му обяснява, че предпочита да е навсякъде другаде, но не и на Мъртвия континент.
— Хестър?
— Обичам те, Том.
— Не те чувам много добре.
— Всичко е наред. Скоро ще се видим. Веднага щом бурята утихне.
Бурята обаче нямаше никакво намерение да свършва. Анкъридж бавно се придвижва още няколко часа на запад, за да увеличи разстоянието между себе си и Въркоградово, но го правеше все по-внимателно. Не само от полиниите и тънките ледове трябваше да се опасява. Наближаваше североизточните краища на Гренландия, където над ледената покривка стърчаха планини и чакаха да мине някой град, чието дъно да разпорят. Господин Скейбиъс намали мощността на половина, а след това още на половина. Прожектори осветяваха пътя напред като някакви дълги бели пръсти, които се опитваха да разтворят завесите от сняг. Бяха изпратени разузнавателни екипи на моторизирани шейни, за да проучат леда. Госпожица Пай проверяваше отново и отново картите си и се молеше да зърне дори само за миг звезди, за да потвърди позицията им. Най-накрая, след безброй молитви, останали без отговор, Анкъридж беше принуден да спре.
Мрачният ден се влачеше ли, влачеше. Хестър беше седнала до печката на семейство Аакиук и гледаше снимките на мъртвите им деца, поставени на семейния олтар, и колекцията от сувенирни чинии на стената в чест на раждания, бракове и юбилеи на дома Расмусен. Всички лица приличаха на Фрея, която вероятно в момента седеше плътно до Том в Зимния дворец. Сигурно пиеха греяно вино и разговаряха за история и за любимите си книги.
Окото на Хестър се напълни със сълзи. Тя се извини, преди съпрузите Аакиук да започнат да я разпитват какво не е наред, и побягна нагоре към малката стаичка, където я бяха настанили. Защо да продължавам с нещо, което ме кара да се чувствам толкова зле? — запита се тя. Щеше да бъде по-лесно да сложи край. Можеше да намери Том, след като бурята утихнеше, и да му каже: Всичко свърши, като искаш си остани при твоята ледена кралица, хич не ми пука…
Но нямаше да го направи. Той беше единственото хубаво нещо, което някога ѝ се беше случвало. При Фрея и Том беше различно — те бяха красиви, добри и мили и щяха да имат много, наистина много шансове да намерят любовта. За Хестър никога нямаше да има някой друг.
— Ще ми се Въркоградово да ни беше изял — каза си тя и се унесе в неспокоен сън. Поне в робските галери Том щеше да има нужда от нея.
Когато се събуди, беше станало полунощ и бурята беше спряла.
Хестър си сложи ръкавиците, маската против студ и дебели дрехи за навън и слезе бързо по стълбите. От спалнята на Аакиук се носеше тихо похъркване. Мина покрай отворената врата, през кухнята и излезе навън. Луната се беше изкачила на небето и като че ли се беше отпуснала върху южния хоризонт като изгубена монета. На светлината ѝ Хестър успя да види, че всички сгради на горния етаж са покрити с лъскав лед, който вятърът беше трансформирал в остри шипове и преплетени нишки. От изпънатите въжета висяха висулки, а естакадите и крановете на аеропристанището се поклащаха на слабия повей и изпълваха града със зловеща музика. Това беше единственият звук, който нарушаваше перфектната тишина.
Хестър искаше Том. Искаше да сподели тази студена красота с него. Ако бяха само двамата по тези опустели улици, щеше да му каже как се чувства. Тя се затича, като се спъваше със заетите си снегоходки в преспите, които на места бяха дълбоки до раменете, макар да се намираха на завет до сградите. Студът си проправяше път през маската ѝ и направо режеше гърлото. От долната част на града се разнесоха смях и откъслечна музика. Явно в машинното отделение празнуваха спасението на Анкъридж. Замаяна от студа, Хестър се покатери по дългата рампа до Зимния дворец.