— Поздрави, въздушни чеда! Поздрави от Аркангел, Чука на Дебелия лед, Бича на Севера, Погълналия статичния Шпицберген, поздрави! Разполагаме със злато, което сме готови да разменим за информация относно местоположението на ледените градове! Даваме тридесет суверена, ако уловим нещо!
Мъжът си запроправя път между масите, на „Точка на крушение“, като не спираше да рекламира офертата си. Всички авиатори около него клатеха глави, бърчеха лица и се извръщаха. В последно време плячката беше толкова нищожна, че някои от големите хищници бяха започнали да предлагат заплащане за подобна информация, но никой не вършеше това чак толкова открито. Честните аеротърговци се страхуваха, че съвсем скоро малките ледени градове няма да ги пускат, тъй като никой кмет нямаше да рискува да дава разрешения за кацане на дирижабли, които може да излетят на следващия ден и да продадат маршрута на града на някой огромен и алчен градояд като Аркангел. Въпреки това съществуваха други търговци, контрабандисти и полупирати, чиито дирижабли не изкарваха печалбите, на които се надяваха, и бяха готови да приемат хищническото злато.
— Елате и ме намерете в „Балон и гондола“, ако това лято сте търгували с Кивиту, Брейдавик или Анкъридж и знаете къде планират да прекарат зимата! — прикани новодошлият. Той беше млад мъж и изглеждаше глупав, богат и добре нахранен. — Тридесет златни суверена, приятели мои, достатъчни за гориво и луфтгаз за година напред…
— Това е Пьотр Масгард — каза на приятелите си една авиаторка динка3 на съседната маса. — Той е най-малкият син на директора на Аркангел. Нарича бандата си Ловците. Чух, че не само предлагат пари за информация, но също така се приземяват с дирижабъла си на някой малък мирен град, който е прекалено бърз за огромния хищник, и го принуждават да спре и да обърне… с оръжие в ръка го принуждават да се насочи право в огромната паст на Аркангел!
— Но това не е честно! — ядоса се Том, който също чу изреченото от авиаторката. За нещастие, думите му попаднаха в моментната пауза в рекламата на Масгард. Ловецът обърна своето голямо, мързеливо и загладено лице към младежа и му се ухили.
— Не е честно ли, въздушни? Кое не е честно? Живеем в свят, в който градовете ядат градове, нали знаеш?
Хестър настръхна. Не можеше да разбере защо Том винаги очакваше всичко да е честно. Предположи, че се дължи на възпитанието му. Ако беше живял няколко години в боклучарско селище, щеше да е на друго мнение, но беше отраснал сред правилата и обичаите на Гилдията на историците и въпреки всичко, което беше видял и преживял оттогава, все още се шокираше от хора като Масгард.
— Имам предвид, че подобно нещо е против правилата на градския дарвинизъм — обясни Том и вдигна глава нагоре към огромния мъж. Стана прав, но осъзна, че продължава да гледа нагоре, тъй като гигантът беше поне с една глава над него. — Бързите градове изяждат по-бавните, а по-силните — по-слабите. Така трябва да работят нещата, както е в природата. Предлагането на пари за информация и изнудването на градовете плячка нарушава равновесието — продължи той, сякаш Масгард беше опонент в дебатите, които се провеждаха между чираците историци.
Усмивката на Масгард се разшири още повече. Той дръпна вълненото си наметало на една страна и извади меч. Разнесоха се стонове, викове и шум от падащи столове, тъй като всички наоколо се опитаха да се разкарат колкото може по-далеч. Хестър сграбчи любимия си и се опита да го издърпа, без да откъсва поглед от блестящото острие.
— Том, идиот такъв, зарежи това!
Ловецът я погледна за момент, след което избухна в гърлен смях и си прибра меча.