Задърпа камбанката звънец и продължи да я дърпа цели пет минути, преди Смю да отвори вратата.
— Съжалявам — каза Хестър, като мина направо през помещението, наречено топлинна камера, и допусна студен въздух в коридора. — Знам, че е късно. Трябва да се видя с Том. Познавам пътя, така че не е нужно да…
— Той не е в стаята си — отвърна сърдито джуджето, стегна още повече халата си и се зае да затваря топлинната камера. — В момента е във Вундеркамера с Нейно Великолепие.
— В този късен час?
Смю кимна навъсен.
— Нейно Великолепие не желае да бъде обезпокоявана.
— Е, ще ѝ се наложи да бъде обезпокоена, независимо дали го желае, или не — измърмори Хестър, избута джуджето настрани и тръгна на бегом по коридорите на двореца. През цялото време си повтаряше, че всичко това е напълно невинно. Том и момичето Расмусен вероятно просто бяха отишли да се насладят на ненадминатата ѝ колекция от стари и странни боклуци и бяха загубили представа за времето. Щеше да ги намери увлечени в разговор за керамиката от двадесет и трети век или за руническите камъни от ерата на рафията7…
От отворената врата на Вундеркамера се процеждаше светлина и Хестър забави крачка. Най-добре щеше да е да влезе бързо и да ги поздрави весело, но за съжаление не беше такава — повече си падаше по дебненето в сенките. Намери подходящ тъмен ъгъл зад един от двата скелета на преследвачи и се скри там. Чуваше разговора на Том и Фрея, но не достатъчно ясно, за да разбере за какво си говорят. Любимият ѝ се засмя и сърцето ѝ като че ли се отвори и затвори. Беше време, когато след падането на Лондон само тя беше способна да го накара да се засмее.
Излезе от скривалището си и се промъкна към Вундеркамера. Том и Фрея бяха застанали в другия край и от нея ги деляха шест прашни витрини. Виждаше ги размазано през многото стъклени прегради, образите им се набръчкваха като отражения в криво огледало. Стояха много близо един до друг, а гласовете им бяха нежни. Хестър отвори уста, за да каже нещо, да произнесе някакъв звук, който да ги накара да се отдалечат един от друг, но нищо не излезе. Докато ги гледаше, Фрея се притисна в Том и в следващия момент вече бяха в обятията един на друг и се целуваха. Все още не можеше да издаде никакъв звук, само стоеше и гледаше втренчено, докато белите пръсти на маркграфинята се заровиха в косата на Том, а ръцете му почиваха на раменете ѝ.
Хестър не беше изпитвала толкова силно желание да убие някого от времето, когато преследваше Валънтайн. Приготви се да сграбчи някое от старите оръжия по стените и да сече ли, сече тези двамата, тези двамата, Том… Том! Отвратена от себе си, тя се обърна и побягна на сляпо. Отвори вратата на топлинната камера и излезе навън в ледената нощ.
Хвърли се в една пряспа и остана да лежи безпомощна и разплакана в нея. По-ужасно от целувката беше онова свирепо нещо, което се надигна у нея. Как въобще си помисли да нарани Том? Вината не беше негова! Беше заради това момиче, това момиче, тя го беше омагьосала. Досега не беше поглеждал друга, докато тази тлъста маркграфиня не се появи, Хестър беше сигурна в това. Представи си как убива Фрея. Но какво щеше да постигне с подобно нещо? Том щеше да я намрази. Пък и не беше само маркграфинята, а целият град беше спечелил сърцето на любимия ѝ. Всичко приключи. Той беше изгубен за нея. Щеше да остане тук в снега и да умре. На сутринта той щеше да намери мъртвото ѝ замръзнало тяло тук и да съжали…
Хестър беше оцеляла след какво ли не, за да позволи да умре по този нелеп начин. След малко се изправи на ръце и колене и се опита да успокои дишането си. Студът беше заседнал в гърлото ѝ и гризеше устните и върховете на ушите ѝ. Една идея се беше загнездила в съзнанието ѝ като червена змия.
Толкова ужасна идея, че за момент не успя да повярва, че ѝ беше хрумнала на нея. Изтри скрежа от един прозорец и погледна собственото си неясно отражение. Дали ще се получи, зачуди се тя. Би ли посмяла да го стори? Нямаше друг избор, освен да опита. Това беше единствената ѝ надежда. Дръпна качулката, намести маската против студ и тръгна през снега и под ласките на лунната светлина към аеропристанището.
Беше странен ден за Том, хванат в капана на Зимния дворец заради онази вихрушка навън, която блъскаше по прозорците, и отделен от Хестър, изгубена в другия край на града. Беше странен ден, а вечерта още по-странна. Седеше си в библиотеката и се опитваше да се съсредоточи върху поредната от книгите на Пенироял, когато се появи Смю в своите одежди на камерхер, за да му съобщи, че маркграфинята желае да се присъедини към нея за вечеря.