— Хестър! Хестър! — викаше ли, викаше и продължаваше да не вярва, че наистина ще отлети. Нямаше откъде да знае за глупавата целувка, нали? Тя се разстрои, когато ѝ каза, че иска да останат. Сега просто се опитваше да му даде урок, това беше всичко. Том започна много по-бързо да рита и да драпа през преспите, но бе все още на около двадесет метра от хангара, когато „Джени Ханивър“ се издигна в небето, обърна се на югоизток и бързо прелетя над покривите и безкрайния лед.
— Хестър! — изкрещя Том разгневен. Защо просто не му беше казала как се чувства, както правеха нормалните хора, вместо да се омита така? Западният вятър се усили и понесе дирижабъла все по-далеч от него. Снегът забрули лицето му и той се обърна към мистериозния си спътник. Младежа го нямаше. Беше останал сам. Забеляза господин Аакиук, който вървеше към него.
— Том? Какво се случи?
— Хестър! — отвърна той със слаб глас и седна в снега. Усети напиращите сълзи под вълната на маската против студ, когато светлините на „Джени“ — малки прашинки топлина в този ужасен мраз — премигаха и най-накрая се сляха със Северното сияние.
17.
Подир Хестър
Том се върна обратно по един метален мост. Чувстваше се ужасно празен и наранен. Минаха няколко часа, откакто „Джени Ханивър“ отлетя. Господин Аакиук се опита да се свърже с Хестър по радиото, но не получи никакъв отговор.
— Вероятно не го е включила — предположи уредникът на пристанището. — А може и да не работи: така и нямах възможност да тествам всички системи. А и няма достатъчно газ в балона — напълних газовите клетки само колкото да ги изпробвам. О, защо бедното дете си замина толкова неочаквано?
— Не знам — отвърна Том, но всъщност знаеше. Трябваше по-рано да разбере, че Хестър мрази това място. Трябваше да помисли как се чувства тя, преди да започне да се влюбва в този град. Не трябваше да целува Фрея. Вината му обаче започна да се трансформира в гняв. В крайна сметка тя също не беше помислила за неговите чувства. Защо да няма право да остане тук, щом му харесва? Беше такава егоистка. Само защото Хестър мразеше градския живот, не означаваше, че той иска да бъде бездомен небесен скитник до края на живота си.
Въпреки това трябваше да я намери. Не знаеше дали ще го приеме обратно, или дали той искаше да стане така, но не можеше да позволи всичко да завърши по този ужасен, неприятен и объркан начин.
Градските двигатели оживяха, докато се качваше към горния етаж. Тръгна към Зимния дворец по същите следи, които беше оставил по-рано. Не искаше да вижда Фрея — стомахът му се свиваше като горяща хартия, когато си помислеше какво се случи между тях във Вундеркамера, — но само тя имаше властта да заповяда градът да обърне и да потърси „Джени Ханивър“.
Тъкмо минаваше под дългата сянка на Щурвала, когато една врата се отвори и едно безумно, облечено в копринена роба привидение тръгна с клатушкане през снега към него.
— Тим! Тим, истина ли е? — Очите на Пенироял бяха ококорени и подути. Той стисна ръката на Том, а пръстите му бяха като ледено ухапване. — Говорят, че онова твое момиче е заминало! Че е отлетяло!
Младежът кимна засрамен.
— Но без „Джени Ханивър“…
Том сви рамене.
— Явно в крайна сметка ще дойда в Америка с вас, професоре.
Мина покрай изследователя и побягна, като остави Пенироял да се прибере обратно в апартамента си, мърморейки.
— Америка! Ха-ха! Разбира се! Америка!
Том намери Фрея в Зимния дворец. Чакаше го. Беше се излегнала на едно канапе в най-малката си приемна — не по-голяма от футболно игрище зала, в която имаше толкова много огледала, че човек можеше да се заблуди, че съществуват хиляди версии на лежащата маркграфиня и на връхлетелия Том, който беше разрошен и мокър и от тялото му се разтичаше сняг на пода.
— Ваше Великолепие — започна той, — трябва да обърнем.
— Да обърнем? — Фрея очакваше да чуе всичко друго, но не и това. Изпълнена с щастие от новината за напускането на Хестър, вече си представяше как ще го утеши, как ще го убеди, че всичко е за добро, как ще му обясни, че му е много по-добре без отвратителната му приятелка и че очевидно волята на Ледените богове е да остане тук в Анкъридж с нея. Беше си облякла най-хубавата рокля, за да го накара да разбере, и беше оставила най-горното копче разкопчано, за да се вижда малкият триъгълник от мека бяла кожа под врата ѝ. Това я караше да се чувства много дръзка и пораснала. Очакваше какво ли не, но не и това.