— Как така да обърнем? — попита тя и едва не се разсмя с надеждата, че Том си прави някаква шега. — Защо да обръщаме?
— Хестър…
— Не можем да догоним дирижабъл, Том! А и защо да го правим? Имам предвид, Въркоградово е някъде там… — Но той въобще не я поглеждаше, очите му проблясваха от сълзи. Маркграфинята бързо закопча най-горното си копче засрамена. — Защо да рискувам целия си град, за да търся едно лудо момиче в дирижабъл?
— Тя не е луда.
— Държи се като такава.
— Просто е разстроена!
— Е, аз също! — изкрещя Фрея. — Мислех си, че те е грижа за мен! Случилото се по-рано нищо ли не означава за теб? Смятах, че си забравил Хестър! Тя е нищо! Тя е въздушен боклук и се радвам, че те заряза! Искам да си мой, мой, мой приятел! Надявам се, разбираш каква чест е това!
Том я изгледа и не можа да се сети какво да ѝ отговори. Изведнъж я видя такава, каквато вероятно я виждаше и Хестър — закръглено, разглезено и капризно момиченце, което очаква целият свят да му угажда. Знаеше, че има право да му откаже молбата, че ще е истинска лудост да обърне града, но някак си правотата ѝ я караше да изглежда още по-неразумна. Той измърмори нещо и се обърна.
— Къде отиваш? — попита пискливо Фрея. — Кой ти каза, че можеш да си вървиш? Не съм ти дала разрешение да тръгваш!
Но на Том не му трябваше такова. Той избяга от залата, затръшна вратата след себе си и я остави сама с всичките ѝ отражения, които обръщаха глава насам-натам в трептящите огледала и се питаха: Къде сбъркахме?
Том бягаше по дългите коридори на Зимния дворец без никаква представа къде отива, като едва забелязваше стаите, покрай които минаваше, или слабото драскане и дрънчене, което идваше от топлопроводите и вентилационните шахти. Откакто изпадна от Лондон, Хестър беше до него и се грижеше нищо да не му се случи. Казваше му какво да прави и го обичаше по онзи неин свиреп и срамежлив начин. А той я изгуби. Дори нямаше да разбере, че си е тръгнала, ако не беше онова момче…
За първи път, откакто „Джени Ханивър“ отлетя, Том се сети за странния си посетител. Кой беше той? Някой от машинното отделение, ако се съдеше по облеклото му (спомняше си няколкото ката тъмни дрехи, навлечени един върху друг, и изцапаната с масло и грес туника, от чиито месингови копчета се беше излющила черната боя). Откъде знаеше какво смята да направи Хестър? Дали не му беше споделила? Дали не му беше казала неща, които е крила от Том? Изпита остър пристъп на ревност при мисълта, че Хет е споделила тайните си с някого другиго.
Може би момчето знаеше накъде е тръгнала? Трябваше да го намери и да говори с него. Избяга от двореца, стигна до най-близкото стълбище и слезе в машинното отделение. Там си запроправя път през гръмотевичния шум и мъглата от Сферите на Скейбиъс към кабинета на главния инженер.
Шило и Гаргара чакаха Боне, когато се върна на бегом от аеропристанището, останал без дъх и изнервен от бягането. Те бяха в пълна бойна готовност пред люка, извадили пистолети и ножове, в случай че Сухите бяха по петите му. Помогнаха му да влезе и не му позволиха да говори, докато не се убедиха, че никой не го беше последвал.
— Какво си мислеше? — попита го гневно Шило. — Какво си мислеше, че правиш? Знаеш, че е забранено да оставяме охлюва неохраняем. Да не говорим за приказването със Сухи! Нищо ли не си научил в Обирджийника? — Съучастникът му заговори със странен и писклив глас, който явно трябваше да е имитация на неговия: — „Том! Том! Бързо, Том! Тя те напуска!“ Глупак такъв!
Боне седна на пода в трюма и се облегна на една бала с крадени дрехи. Провалът се разтече в тялото му като разтопен сняг.
— Ти се издъни, Боне — изрече Шило и се ухили. — Здравата се издъни. Поемам командването на този охлюв. Чичо ще разбере. Когато научи какво си сторил, ще съжалява, че не ми е поверил командването от самото начало. Тази вечер ще изпратя писмо рибка, за да го запозная с всичко. Слухтенето приключи за теб, сухолюбецо. Стига толкова среднощни експедиции. Стига толкова точене на лиги по маркграфинята… о, не си мисли, че не знам как се пулиш всеки път, когато лицето ѝ се появи на някой от екраните.
— Но, Шило… — простена Гаргара.
— Мълчи! — отговори съучастникът му, удари го силно по главата и се обърна да срита Боне, който се опита да защити по-малкото момче. Шило изглеждаше много доволен от себе си. — Ти също можеш да млъкнеш, Боне. От сега нататък ще управлявам този охлюв по моя начин.