Господин Скейбиъс, чийто дом на горния етаж пазеше прекалено много неприятни спомени, прекарваше почти цялото си свободно време в кабинета си — тясно помещение, разположено в пролуката между две подпорни греди в центъра на машинното отделение. В него имаше бюро, шкаф, малко легло, примус, малка мивка, календар, лакирана чаша и почти нищо друго. Траурната му роба, която висеше от кукичка на задната част на вратата, изплющя като черно крило, когато Том отвори. Главният инженер седеше на бюрото си и приличаше на статуя на меланхолията. Блещукането от машинното отделение се промъкваше през щорите на прозореца и хвърляше светлини и сенки върху него. Само очите му се раздвижиха и дариха новодошлия с леден поглед.
— Господин Скейбиъс — изрече задъхан Том, — Хестър я няма! Взе „Джени“ и отлетя!
Главният инженер кимна и се вторачи в стената зад главата на младежа, сякаш там се прожектираше някакъв филм, който само той можеше да види.
— Значи си е тръгнала. Защо дойде при мен?
Том седна тежко на леглото.
— Имаше едно момче. Не съм го виждал преди. С бялоруса коса, вероятно от машинното отделение, по-младо от мен. Знаеше всичко за Хестър.
Скейбиъс се раздвижи за първи път, като скочи от стола си, сякаш беше изстрелян от пружина, и бързо се приближи до Том. На лицето му беше изписано странно изражение.
— Значи и ти си го видял?
Том потръпна, изненадан от внезапната проява на емоции от страна на главния инженер.
— Смятах, че може да ми каже накъде е потеглила.
— Няма такова момче като описаното от теб на борда на този град. Не и живо.
— Но… изглеждаше като да е говорил с нея. Ако можете просто да ми кажете къде да го открия…
— Не можеш да намериш Аксел. Той ще го стори, когато поиска. Дори аз го видях от разстояние. Какво ти каза? Спомена ли ме? Предаде ли ти някакво съобщение за баща му?
— Баща му ли? Не.
Скейбиъс като че ли не го слушаше. Той бръкна в джоба на комбинезона си и извади малка сребърна книга — малка снимка в рамка. Том познаваше много хора, които носеха в себе си подобни малки олтари, и когато главният инженер отвори своя, надникна да види снимката в него. Видя голямо и едро момче, което приличаше на по-млада версия на Скейбиъс.
— О — отвърна Том, — това не е момчето, което видях. То беше по-младо и по-слабо…
Това отслаби увереността на главния инженер, но само за миг.
— Не ставай глупав, Том! — сопна се той. — Призраците на мъртвите могат да приемат всякакви форми. Някога моят Аксел беше слаб като теб. Нормално е да се появява във вида, в който беше преди — млад, красив и изпълнен с надежда.
Том не вярваше в призраци. Поне не смяташе, че вярва. Никой не се завръща от Мрачните владения. Хестър постоянно го повтаряше и той също си го измърмори под носа няколко пъти, за да се убеди, когато излезе от кабинета на Скейбиъс и се заизкачва по тъмното и покрито със сенки стълбище към горния етаж. Нямаше как това момче да е призрак: Том го почувства, долови миризмата му, усети топлината на тялото му. Дори остави следи в снега, докато го водеше към хангара. Точно тези следи щяха да докажат правотата му.
За съжаление, когато стигна до аеропристанището, вятърът се беше усилил и върху преспите се сипеше ситен сняг. Следите около хангара вече бяха толкова незабележими, че не беше възможно да се прецени колко крака са ги оставили и дали странното момче беше истинско, призрак или фрагмент от сън.
18.
Хищническо злато
Хестър беше благодарна за вятъра. Той я отдалечи от Анкъридж, но беше непостоянен и бурен — от време на време я обръщаше на север, блъскаше я напред или утихваше и не помагаше с нищо. Трябваше да се съсредоточи, за да поддържа курса на „Джени Ханивър“, и това беше добре, защото не ѝ оставяше време да мисли за Том или за нещата, които планираше да направи. Знаеше, че ако се вглъби прекалено много в кое да е от двете, ще се пречупи, ще обърне дирижабъла и ще се върне в Анкъридж.
Но на моменти, когато задрямваше над управлението, се замисляше какво ли прави любимият ѝ. Дали съжаляваше, че си е тръгнала? Дали въобще беше забелязал? Дали Фрея Расмусен го утешаваше?
— Няма значение — каза си Хестър. Съвсем скоро всичко щеше да бъде както преди и той щеше да е отново неин.
На втория ден забеляза Въркоградово. Предградието се беше насочило на юг, след като не успя да залови Анкъридж. Късметът му се беше усмихнал, тъй като беше намерило плячка: няколко китоловни града, изгубили курса си заради бурята. Бяха три на брой, като всеки от тях беше много по-голям от Въркоградово, но предградието бързо се прехвърляше от единия на другия, отхапваше задвижващите колела и шейните им и след това се връщаше да ги погълне. Определено щеше да е заето с пира няколко седмици. Хестър се радваше, че няма да поеме на запад, където да заплаши отново Анкъридж и да попречи на нейните планове.