Продължаваше да лети през кратките дни и дългите мрачни и сурови нощи. Най-накрая нощните ѝ проверки на радиото бяха възнаградени със сигнала на насочващ маяк. Промени курса си и сигналът стана още по-чист. След няколко часа видя Аркангел, зает със собствената си плячка на леда пред него.
Голямото, шумно и затворено аеропристанище на града хищник събуди у нея носталгия по Анкъридж, а грубото отношение на наземния екип и митничарите я накара да си спомни с тъга за господин Аакиук. Похарчи половината от суверените на Пенироял за гориво и газ за балона и скри останалите в едно тайно отделение, което Ана Фанг беше монтирала под палубата на „Джени“. После, изпълнена с вина и отвращение от онова, което смяташе да направи, тръгна към Аероборсата, която представляваше голяма сграда зад фабриката за гориво, където се срещаха търговците. Хестър започна да разпитва къде може да намери Пьотр Масгард, но пилотите само я поглеждаха неодобрително. Една жена дори се изплю в краката ѝ. След известно време един дружелюбен стар търговец като че ли я съжали и я повика настрани.
— Аркангел не е като другите градове, скъпа — обясни ѝ той и я поведе към някаква станция с асансьори. — Богатите не живеят на най-горния етаж, а в средата, където е най-топло — кварталът се нарича Ядрото. Младият Масгард има имение там. Слез на станция „Каел“ и попитай за него отново.
Търговецът не я изпусна от поглед, докато тя си плати таксата и се качи на асансьора за Ядрото. Пристегна си робата и се забърза към магазина си в другия край на пристанището — огромно, занемарено и претъпкано помещение, носещо името „Стара технология и антики на Блинко“.
— Бързо, съпруги! — разкрещя се той, когато нахлу в малкото ателие зад магазина. Започна да размахва ръце като семафор, когато петте госпожи Блинко вдигнаха глави от романите и бродериите си. — Тя е тук! Онова момиче! Грозното! Като се замисля колко много седмици прекарах в търсене и разпити, а тя самичка си влезе наперена в Аероборсата! Бързо, трябва да се приготвим!
Блинко потърка доволно ръце и вече си представяше как ще похарчи парите, които Зелена буря щеше да му плати, когато им заведе Хестър и „Джени Ханивър“.
Ядрото беше объркващо място — представляваше огромна бумтяща пещера, изпълнена с грохота на градските двигатели, замъглена от дим и облаци пара, кръстосана от стотици метални пътеки, мостове, стълбища и асансьорни шахти. Сградите бяха скупчени една до друга по ръбовете и по издигнати на стълбове платформи или се гушеха под тях като гнезда на лястовици. Роби с метални нашийници метяха пътеките, а други бяха водени на групи от облечени в кожа надзиратели да изпълняват неприятни задачи на студа навън. Хестър се опита да не обръща особено внимание както на тях, така и на богатите дами, които си водеха малки момчета на каишки, нито на мъжете, които ритаха ли, ритаха някой роб, който се беше докоснал случайно до тях. Не беше нейна работа. Аркангел беше град, в който силните правеха каквото си поискат.
Метални статуи на бога вълк Айзенгрим охраняваха портите на имението на Масгард. Вътре горяха газови лампи, поставени върху триножници, изпълваха голямата приемна с колеблива светлина и хвърляха пронизващи и остри сенки. Стройна млада жена, носеща украсен със скъпоценни камъни робски нашийник, огледа Хестър от глава до пети и я попита каква работа има тук. Тя ѝ отговори по същия начин, както отговори и на пазачите отвън:
— Разполагам с информация, която искам да продам на Ловците на Аркангел.
Под високия покрив се разнесе жужене и Масгард полетя надолу на кожения си диван, който се поклащаше под малък балон, с миниатюрни двигатели иззад подглавника. Това беше диванолет — играчка за богатите. Масгард се приближи до Хестър и увисна пред нея. Личеше, че се наслаждава на изненаданото ѝ изражение. Робинята отърка глава в ботуша му като котка.
— Тебе те знам — констатира той. — Ти си оня пъдпъдък с белега от Въздушен пристан! Дошла си да приемеш предложението ми, нали?
— Дойдох да ти кажа къде можеш да намериш плячка — отвърна Хестър, като се надяваше гласът ѝ да не потрепери.
Масгард се приближи още малко до нея на летящия си диван. Караше я да чака и се наслаждаваше на вината и страха, изписани на обезобразеното ѝ лице. Градът му беше прекалено голям, за да оцелее без помощта на отрепки като това момиче, и той я ненавиждаше за това.