— Е? — попита най-накрая Ловецът. — Кое градче искаш да предадеш?
— Не е градче — отвърна Хестър. — Град е. Анкъридж.
Масгард си наложи отегчено изражение, но момичето забеляза искрата в очите му. Тя даде всичко от себе си, за да я превърне в пламък.
— Навярно сте чували за Анкъридж, господин Масгард. Той е голям леден град. Пълен е с апартаменти с богато обзавеждане, най-голямото задвижващо колело на леда и прекрасни двигатели от Стара технология, наречени Сферите на Скейбиъс. Насочили са се към Гренландия и западните ледове.
— Защо?
Хестър сви рамене. (По-добре беше да не споменава пътуването до Америка, щеше да е прекалено сложно за обяснение и прекалено трудно да се повярва.)
— Кой знае? Вероятно са научили за залежи на Стара технология и са тръгнали да ги изкопаят. Сигурна съм, че ще успеете да научите подробностите от красивата им млада маркграфиня…
Масгард се ухили.
— Джулиана, която виждаш тук, беше дъщеря на маркграф, преди великият Аркангел да изяде градчето на баща ѝ.
— Тогава помислете каква хубава добавка ще бъде Фрея Расмусен към вашата колекция — каза Хестър. Имаше чувството, че е напуснала тялото си. Не изпитваше нищо друго освен бегла гордост от това колко коравосърдечна бе способна да бъде. — Ако се нуждаете от закуска, която да ви поддържа по пътя, мога да ви осигуря координатите на Въркоградово — предградие хищник с нова тлъста плячка.
Масгард определено се заинтересова. Само преди няколко дни беше чул за Анкъридж и Въркоградово от Уиджъри Блинко, но мазният антикварен търговец нямаше представа какъв е настоящият курс на предградието. Що се отнасяше до Анкъридж, Масгард не знаеше дали да вярва, че е поел толкова на запад. Въпреки съмненията му обаче тази мизерна хлапачка звучеше като човек, който знае какво говори, и с доклада на Блинко, който да подкрепи думите ѝ, информацията ѝ щеше да бъде достатъчна, за да убеди Съвета да промени настоящия курс. Остави я да почака известно време, за да осъзнае колко е жалка. След това отвори едно отделение в подлакътника на летящия си диван и извади дебел лист пергамент, който подписа с писалка. Робинята подаде документа на Хестър. На него бяха отпечатани някакви готически символи и печати с имената на боговете на Аркангел: Айзенгрим и Тачър.
— Запис на заповед8 — обясни Масгард, форсира двигателите си и се отдалечи от Хестър. — Ако информацията ти се окаже точна, можеш да дойдеш да си прибереш хонорара, когато погълнем Анкъридж. Разкажи подробностите на секретаря ми.
Хестър поклати глава.
— Не го правя за вашето хищническо злато.
— Тогава за какво?
— На борда на Анкъридж има един човек. Том Натсуърти, младежът, с който ме видяхте във Въздушен пристан. Когато изядете града, ще ми позволите да го взема. Но той не трябва да разбира, че е било нагласено. Искам да си мисли, че го спасявам. Всичко останало на борда е ваше, но не и Том. Той е мой. Той е моята цена.
Масгард се втренчи в нея за момент, искрено изненадан. След това вдигна глава и смехът му заехтя в помещението.
Хестър зачака на станцията да дойде асансьор, който да я отведе обратно на аеропристанището. Усети платформите под краката ѝ да се размърдват, когато Аркангел се раздвижи. Потупа джоба си, за да се увери, че промененият запис на заповед на Масгард е на сигурно място. Ах, колко щеше да се зарадва Том, когато дойдеше да го спаси от търбуха на града хищник! Колко лесно щеше да го накара да забрави увлечението си по маркграфинята, когато отново поемат по Птичите пътища!
Стори каквото трябваше да бъде сторено за доброто на Том и нямаше връщане назад. Смяташе да си вземе някои неща от „Джени Ханивър“ и да си намери някъде стая, където да живее по време на пътуването.
Навън беше паднала нощта, когато стигна до аеропристанището, и навсякъде около нея танцуваха снежинки на околните светлини. От таверните зад кейовете се носеха шумен смях и евтина музика, които се усилваха още повече, когато някой отвореше вратата. Слабата улична светлина образуваше локви от сенки под закотвените търговски дирижабли, носещи имена от рода на „Фрам“, „Фрауд“ и „Смог“. Хестър започна да се изнервя, докато вървеше към кейовете, където беше акостирала „Джени“. Този град беше опасен, а тя беше забравила какво значи да си сама.
— Госпожице Шоу? — Мъжът я изненада, тъй като се появи от сляпата ѝ страна. Хестър посегна за ножа си, но разпозна приятния стар търговец, който ѝ беше помогнал по-рано. — Ще те изпратя до дирижабъла ти, госпожице Шоу. На борда на града има няколко снегомади, груби типове. Не е безопасно за една млада дама да се разхожда сама. Твоят дирижабъл е „Джени Ханивър“, нали?
8
Ценна книга, с която издателят ѝ поема определено задължение, което обикновено е за безусловно изплащане на парична сума. — Б.ред.