— Точно така — отвърна Хестър и се зачуди откъде този човек знае името ѝ и това на дирижабъла. Предположи, че е поразпитал наоколо или пък го е видял в книгата с пристигащи в кабинета на пристанището.
— Значи си се срещнала с Масгард? — попита новият ѝ приятел. — Предполагам, че това има нещо общо с неочакваното ни поемане на запад? Град ли му продаде?
Хестър кимна.
— И аз се занимавам с нещо такова — каза търговецът и я блъсна в един метален стълб под търговски дирижабъл на име „Проблясък“. Момичето изпъшка — наранено и изненадано — и се опита да си поеме достатъчно въздух, за да изпищи за помощ. Нещо я убоде по врата като стършел. Търговецът отстъпи от нея. Дишаше тежко. На светлината от близките таверни видя месингова спринцовка, която онзи прибра в джоба си.
Хестър се опита да сложи ръка на врата си, но наркотикът действаше бързо и крайниците ѝ отказаха да ѝ се подчинят. Искаше ѝ се да извика, но не успя да издаде никакъв звук. Направи крачка напред и падна. Лицето ѝ беше на сантиметър от ботушите на мъжа.
— Ужасно съжалявам — чу го да казва, гласът му беше треперлив и много далечен като гласа на Том последния път, в който го чу по телефона в дома на семейство Аакиук. — Трябва да се грижа за пет съпруги, разбираш, а прищевките им са доста скъпи и ме принуждават да върша лоши неща.
Хестър отново се опита да изкрещи, пръскайки слюнка по платформата.
— Не се тревожи! — продължи търговецът. — Ще отведа теб и дирижабъла ти в Грабителско гнездо. Там ще те разпитат. Това е всичко.
— Но Том… — съумя да изрече Хестър.
Появиха се още ботуши — бяха скъпи, модни, дамски, с пискюли. Разнесоха се нови гласове над нея.
— Сигурен ли си, че е тя, Блинко?
— Ъгх! Толкова е грозна!
— Няма как да струва нещо за някого!
— Десет хиляди в брой, когато я отведа в Грабителско гнездо — отговори самодоволно търговецът. — Ще отида там на борда на собствения ѝ дирижабъл. Ще закача „Проблясък“ за него, за да мога след това да се прибера. Ще се върна за нула време с пълни с пари торби. Грижете се за магазина, докато ме няма, мили съпруги.
— Не! — опита се да каже Хестър, защото ако я отведеше, нямаше да бъде тук, за да спаси Том, любимият ѝ щеше да бъде изяден заедно с останалите от Анкъридж и всичките ѝ машинации щяха да бъдат напразни… Макар че се опита да се възпротиви, докато я претърсваха за ключовете ѝ, не можеше нито да помръдне, нито да издаде някакъв звук. Дори мигането ѝ беше невъзможно. Мина доста време, докато изгуби съзнание, и това беше най-лошото, защото разбираше всичко, което се случваше, когато търговецът и съпругите му я извлачиха на борда на „Джени Ханивър“ и започнаха приготовления за отлитане.
Втора част
19.
Стаята на спомените
Събуди се от ледена вода: истинска буря, която я търкаляше по студен каменен под и я блъскаше в стена с бели плочки. Опитваше се да си поеме въздух, пищеше и се давеше. Водата пълнеше устата ѝ, сплъстяваше косата върху лицето ѝ и ѝ пречеше да вижда. Не че като я махаше имаше какво толкова да се гледа — студена бяла стая, осветена от един-единствен аргонов глобус, и мъже в бели униформи, които бяха насочили маркучи към нея.
— Достатъчно! — изкрещя женски глас и бурята секна. Мъжете се обърнаха и закачиха капещите маркучи на метална рамка на стената. Хестър се задави, изруга и изплю водата на пода при другата, която се завърташе в спирала и се оттичаше в сифон. В главата ѝ се появиха бегли спомени за Аркангел и търговеца. Беше се събудила завързана в студения трюм на „Джени“. Опита се да се освободи и да изпищи. Търговецът се появи с извинително изражение и отново я убоде, след което падна мрак. Похитителят ѝ я беше държал упоена, за да я отведе от Аркангел до това място, каквото и да беше то…
— Том! — простена тя.
Два ботуша зашляпаха към нея. Хестър вдигна глава и се озъби. Очакваше да види търговеца, но това не беше той. Беше някаква млада жена в бели дрехи с бронзова значка на гърдите, която сочеше служебното ѝ положение на лейтенант в Лигата на антимобилистите, както и лента със зелената светкавица на ръката.
— Облечете я — излая лейтенантката и мъжете изправиха Хестър, като я хванаха за мократа коса. Не си направиха труда да я подсушат, а само я насилиха да вкара ръце и крака в безформен сив комбинезон. Тя едва стоеше права и нямаше как да се възпротиви. Извадиха я от банята и я поведоха боса по влажен коридор. Лейтенантката беше най-отпред. На стените имаше постери с картини на атакуващи различни градове дирижабли и красиви млади мъже и жени в бели униформи, вперили очи в изгрева над зелен хълм. Покрай тях минаха други войници, чиито ботуши тропаха звучно под ниския таван. Повечето бяха не по-възрастни от Хестър, но всички носеха мечове и ленти за ръце със зелената светкавица. На лицата им бяха изписани ясни и самоуверени изражения на хора, които смятаха, че правят каквото трябва.