— Вижте! Въздушният си има красиво девойче, което да го пази от неприятности!
Екипажът му се засмя с него, а Хестър се изчерви на петна и дръпна стария си червен шал, за да скрие обезобразеното си лице.
— Ела да ме потърсиш по-късно, момиче! — провикна се мъжът от Аркангел. — Винаги съм на разположение за една красива дама! И помни, ако знаеш курса на някой град, ще ти дам тридесет златни суверена! С тях можеш да си купиш нов нос!
— Ще запомня — обеща Хестър и задърпа отново Том. В тялото ѝ бушуваше гняв като затворен в клетка гарван. Искаше да се обърне и да се бие. Можеше да се обзаложи, че Масгард няма представа как да използва този меч, който така наперено размахваше… В последно време обаче се опитваше да крие мрачната, убийствена и отмъстителна част от същността си, затова се задоволи с нещо малко — извади си ножа и тихомълком сряза кабела на микрофона на Ловеца. Следващия път, в който се опиташе да се изкаже, смехът щеше да е за негова сметка.
— Съжалявам — извини се засрамен Том, докато вървяха бързо по пристанищния пръстен, който беше претъпкан с търговци и туристи от Аркангел. — Не исках да… просто си помислих, че…
— Всичко е наред — отвърна Хестър, която изгаряше от желание да му каже, че ако от време на време не постъпваше така смело и глупаво, просто нямаше да е Том, когото обича толкова много. Но не можеше да облече чувствата си в думи, затова го бутна между колоните под един от кейовете и — след като се увери, че никой не ги гледа — уви кокалестите си ръце около врата му, свали си шала и го целуна. — Да си тръгваме.
— Все още нямаме товар. Трябва да потърсим някой търговец на кожи…
— Тук няма такива. Единствената стока е Стара технология, а ние не искаме да прекарваме подобни неща, нали? — Том не изглеждаше убеден, затова Хестър го целуна отново, преди да успее да каже каквото и да било. — Изморих се от Въздушен пристан. Искам да се върнем на Птичите пътища.
— Добре — съгласи се той, усмихна се и погали устата, бузата и извивката на веждата ѝ, откъдето минаваше белегът. — Става. Нагледахме се на северните небеса. Да си ходим.
Оказа се, че няма да е толкова лесно. Когато стигнаха до кей седемнайсет, намериха някакъв човек, седнал върху голяма кожена раница, да ги чака до „Джени Ханивър“. Хестър, която все още беше ядосана заради подигравките на Масгард, отново скри лицето си. Том пусна ръката ѝ и побърза да отиде при непознатия.
— Добър ден! — извика мъжът и стана на крака. — Господин Натсуърти? Госпожице Шоу? Разбрах, че вие сте собствениците на този прекрасен малък дирижабъл. Господи, на пристанището ми казаха, че сте млади, но не предполагах, че сте чак толкова млади! Вие сте още деца!
— Почти на осемнадесет съм — отвърна отбранително Том.
— Няма значение, няма значение! — просия непознатият. — Възрастта няма значение, ако сърцето е добро, а съм сигурен, че вашите са такива. „Кой е този красив младеж?“, попитах моя приятел, уредника на пристанището, и той ми отговори: „Това е Том Натсуърти, пилот на «Джени Ханивър».“ Тогава си казах: „Пенироял, този млад мъж може да е човекът, когото търсиш!“. Затова съм тук!
Пенироял беше дребен човечец, оплешивяващ и леко пълен, с добре поддържана бяла брада. Дрехите му бяха типични за боклучар от Севера — дълго вълнено палто, туника с много джобове, дебели панталони и ботуши с пух, — но изглеждаха прекалено скъпи, сякаш бяха ушити специално за него от моден шивач, като част от костюм за пиеса, чието действие се развива в Ледената пустош.
— Е? — попита той.
— Какво? — учуди се Хестър, на която този престорен непознат въобще не ѝ харесваше.
— Съжалявам, сър — отвърна много по-любезно Том. — Наистина не разбираме какво искате…
— О, извинявам се, моля да ми простите! — измърмори той. — Позволете ми да ви просветля! Казвам се Пенироял — Нимрод Борегард Пенироял. Изследвах малка част от тези огромни, ужасни, извисяващи се огнени планини и сега съм тръгнал да се прибирам. Желая да си запазя място на очарователния ви дирижабъл.
3.
Пасажерът
Пенироял беше познато име за Том, макар да не можеше да се сети от къде. Сигурно го беше чувал по време на лекция, докато беше чирак историк… но какво беше направил или казал този човек, за да се изучава, не си спомняше. Беше прекарал прекалено много време във фантазии, за да обръща внимание на учителите.
— Не качваме пасажери — каза твърдо Хестър. — Насочили сме се на юг и пътуваме сами.
— Югът е превъзходен! — просия Пенироял. — Домът ми е курортният сал Брайтън, който тази есен се намира в Средно море. Трябва да се прибера бързо там, госпожице Шоу. Издателите ми, Фюмет и Спрейнт, отчаяно желаят да им осигуря нова книга до Лунния фестивал, а се нуждая от тишината и спокойствието на собствения си кабинет, за да започна работа над бележките си.