В края на коридора имаше метална врата, а зад нея — килия: висока и тясна гробница с един-единствен прозорец в горната част. Под лющещия се бетонен таван се извиваха като змии топлопроводи, но не излъчваха никаква топлина. Хестър трепереше цялата. Съхнеше много бавно под не особено дебелия си комбинезон. Някой ѝ хвърли тежко палто. Осъзна, че е нейното, и го навлече, изпълнена с благодарност.
— Къде са останалите? — попита тя, но едва успяха да я разберат, тъй като зъбите ѝ тракаха, а остатъчният ефект от наркотика беше вдървил устата ѝ. — Къде са другите ми дрехи?
— Ето ти ги ботушите — каза лейтенантката, взе ги от един от хората си и ѝ ги хвърли. — Останалите ги изгорихме. Не се тревожи, варварко, повече няма да се нуждаеш от тях.
Вратата се затвори, някой я заключи и обутите в ботуши мъже се отдалечиха. Хестър чуваше океана някъде долу — съскаше и въздишаше, докато се блъскаше в каменен бряг. Тя се сви, за да се предпази от студа, и заплака. Не за себе си, дори не за Том, а за изгорените си дрехи — жилетката ѝ, в чийто джоб беше снимката на любимия ѝ, и скъпия червен шал, който ѝ беше купил в Перипатетиаполис. Не ѝ беше останало нищо от него.
Мракът от другата страна на високия малък прозорец бавно избледня до мръсносиво. Вратата издрънча и се отвори и един мъж надникна вътре.
— Ставай, варварко — нареди той. — Комендантката чака.
Комендантката чакаше в голяма чиста стая, където на варосаните стени се очертаваха замазани фигури на делфини и морски нимфи, а кръглият прозорец гледаше към океана. Жената беше седнала зад голямо метално бюро, а кафявите ѝ пръсти барабаняха маниакално върху някаква папка. Изправи се едва когато пазачите на Хестър поздравиха.
— Можете да ни оставите — каза им тя.
— Но, комендант… — възпротиви се единият от тях.
— Мисля, че мога да се оправя с една мършава варварка. — Жената изчака пазачите да си тръгнат и бавно заобиколи бюрото си, като през цялото време не отделяше очи от пленничката.
Хестър беше срещала този свиреп и мрачен поглед и преди, тъй като комендантката не беше коя да е, а момичето Сатя, жестокото младо протеже на Ана Фанг от Батмунк Гомпа. Не беше особено изненадана. Откакто отиде в Анкъридж, животът ѝ се превърна в някакъв странен сън и беше напълно нормално да срещне познато неприятелско лице тук. Бяха минали две години и половина от последната им среща, но Сатя се беше състарила много повече от тях — лицето ѝ беше измършавяло и неприветливо, а в тъмните ѝ очи блестеше нещо, което Хестър не можеше да разчете, сякаш яростта, вината, гордостта и страхът се бяха обединили и превърнали в нещо ново.
— Добре дошла в Съоръжението — изрече хладно тя.
Хестър се втренчи в нея.
— Какво е това място? Къде се намира? Не мисля, че вашите хора имат някакви бази на север, не и откакто Шпицберген беше изяден.
Сатя само се усмихна.
— Не знаеш нищо за нашите хора, госпожице Шоу. Съветът може да е изтеглил силите на Лигата от арктическия регион, но някои от нас не приемат поражението толкова лесно. Зелена буря създаде няколко бази на север. Тъй като няма да си тръгнеш от тук жива, мога да ти споделя, че комплексът ни се намира в Грабителско гнездо — остров на триста и двадесет километра от южния край на Гренландия.
— Чудесно — отвърна Хестър. — Дойдохте тук заради хубавото време, нали?
Сатя я зашлеви толкова силно, че направо я замая.
— Това са небесата, в които е израснала Ана Фанг — обясни тя. — Родителите ѝ са търгували в тези региони, преди да бъдат поробени от Аркангел.
— Ясно. Сантиментални причини значи — промърмори Хестър и се стегна, защото очакваше да получи нов шамар, но такъв не последва. Сатя се извърна от нея и погледна през прозореца.
— Преди три седмици унищожихте един от екипите ни над прохода Драхен — каза тя.
— Само защото нападнаха дирижабъла ми — отвърна Хестър.