— „Джени“ не е твой — сопна се другото момиче. — Той е на… Беше на Ана. Ти го открадна в нощта, в която тя загина, ти и твоят любовник варварин, Том Натсуърти. Къде е той, между другото? Не ми казвай, че те е изоставил?
Хестър сви рамене.
— Какво търсеше сама на борда на Аркангел?
— Просто продавах няколко града на Ловците — отвърна тя.
— Не се съмнявам. Предателството е в кръвта ти.
Хестър се намръщи. Нима Сатя я беше довела чак дотук, за да обижда родителите ѝ?
— Ако имаш предвид, че съм се метнала на майка ми, признавам, че е постъпила доста глупаво, като е изровила МЕДУЗА, но не мисля, че е предала някого.
— Не — съгласи се комендантката. — Но баща ти…
— Баща ми беше фермер — изрева Хестър, изпитала внезапен странен гняв, че това момиче може да стои пред нея и да обижда паметта на бедния ѝ мъртъв баща, който винаги беше вършил само добрини.
— Ти си лъжкиня — каза Сатя. — Баща ти беше Тадеус Валънтайн.
Снегът падаше като пудра захар навън. Хестър видя айсберги, които плуваха през мрачносивия зимен океан.
— Това не е вярно — отвърна тихичко тя.
Комендантката извади лист хартия от папката на бюрото си.
— Това е докладът, който Ана подготви за Висшия съвет на Лигата. Същия ден ви доведе в Батмунк Гомпа. Какво беше написала за теб…? Ах, да: Двама младежи: единият е прекрасен млад чирак историк от Лондон, доста безобиден, а другата е бедно, обезобразено момиче, което, сигурна съм, е изгубената дъщеря на Пандора Рей и Тадеус Валънтайн.
— Баща ми беше Дейвид Шоу от Оук Айлънд… — заяви Хестър.
— Майка ти е имала много любовници, преди да се омъжи за Шоу — отвърна Сатя с изпълнен с неодобрение глас. — Валънтайн е бил един от тях. Ти си негово дете. Ана никога не би написала подобно нещо, ако не беше сигурна.
— Баща ми беше Дейвид Шоу — изплака Хестър, но беше наясно, че не е вярно. Дълбоко в сърцето си знаеше, че Сатя е права, научи го още преди две години, когато срещна погледа на Валънтайн над тялото на умиращата му дъщеря Катрин. Между двете момичета проблесна нещо подобно на електричество, осъзнали, че това е самата истина. Хестър беше съкрушена, защото не го искаше за баща. Въпреки това дълбоко в себе си беше разбрала още тогава, затова не се учуди, че не успя да го убие.
— И все пак Ана е грешала за вас, нали? — попита комендантката, обърна се и отиде до прозореца. Снегът беше спрял да вали и слънцето превръщаше части от сивия океан в по-светлосиви петна. — Ти не си била изгубена, а Том не е бил безобиден. Двамата сте били в комбина с Валънтайн през цялото време. Използвали сте добротата на Ана, за да проникнете в Батмунк Гомпа и да му помогнете да опожари аерофлота.
— Не е вярно! — отвърна Хестър.
— Да. Подмамили сте Ана на място, на което сте можели да я убиете, и след това сте откраднали дирижабъла ѝ.
Хестър поклати глава.
— Грешиш!
— Спри да лъжеш! — изкрещя Сатя и ѝ се нахвърли отново. В очите ѝ имаше сълзи.
Хестър се опита да си спомни онази нощ в Батмунк Гомпа, която се беше запечатала в съзнанието ѝ като петно от пламъци и бягство, но имаше чувството, че Сатя не се беше справила особено добре. Въпреки всичките ѝ приказки за това, че трябва да се борят, тя беше изоставила обичната си Ана да се изправи сама срещу Валънтайн, и той я беше убил. Хестър беше наясно, че човек трудно може да прости на себе си подобно нещо. Вместо това се опитваше да потиска спомените си или затъваше в отчаяние.
Или намираше някой друг, върху когото да хвърли вината. Като дъщерята на Валънтайн.
— Ще си платиш за стореното — заяви Сатя. — Но първо може би ще помогнеш да се направят някои промени. — Тя взе пистолет от бюрото си и посочи с него една малка врата в другия край на кабинета. Хестър отиде до нея, без да ѝ пука къде ще я отведе или дали ще я застреля. Дъщерята на Валънтайн — продължаваше да си мисли. — Дъщерята на Валънтайн минава през вратата. Дъщерята на Валънтайн слиза по металните стъпала. Дъщерята на Валънтайн. Нищо чудно, че нравът ѝ беше такъв. Нищо чудно, че беше способна да продаде цял град с добри хора на Аркангел, без това да ѝ тежи на съвестта. Тя беше дъщерята на Валънтайн и се беше метнала на татенцето си.
Стъпалата водеха до тунел, а след това до някакво преддверие. Двама пазачи я изгледаха изпод затъмнените стъклопластови визьори на шлемовете си. Трети мъж стоеше и чакаше пред тежка стоманена врата — той беше дребен, с розови като на заек очи и нервно дъвчеше ноктите си. Аргоновите лампи на стените хвърляха ярки отражения върху голия му скалп. Между веждите му беше нарисувано червено колело.