— Това е инженер! — каза Хестър. — Лондонски инженер! Смятах, че всички са мъртви…
— Неколцина оцеляха — отвърна Сатя. — След като Лондон експлодира, бях поставена начело на ескадрила, която да залови оцелелите от руините. Повечето бяха изпратени в робски лагери дълбоко в териториите на Лигата, но когато разпитах доктор Попджой и научих каква е била работата му, осъзнах, че може да ни е от полза.
— Да ви е от полза за какво? Смятах, че Лигата ненавижда Старата технология?
— Винаги е имало хора сред нас, които са вярвали, че за да се сломят градовете, трябва да се използват техните проклети устройства срещу тях — заяви Сатя. — След онова, което двамата с баща ти направихте в Батмунк Гомпа, гласовете им започнаха да се чуват все по-често. Сформира се тайно общество от млади офицери: Зелена буря. Когато им казах за Попджой, веднага видяха потенциала му и ми позволиха да създам този комплекс.
Инженерът оголи големите си жълти зъби в нервна усмивка и попита:
— Значи това е Хестър Шоу? Може да ни е от полза. Да, да. Тя е била „в последния ѝ миг“, ако мога така да се изразя. Присъствието ѝ в Мнемоничната среда може да осигури подбудата, която търсим.
— Заемай се — заповяда Сатя и Хестър забеляза, че тя също беше много нервна.
Попджой дръпна поредица от лостове на вратата и масивните електромагнитни ключалки се прибраха с кухо дрънчене, сякаш се освобождаваха прихващащи скоби. Пазачите се напрегнаха. От фуниите на големите им автомати се издигнаха облачета пара, когато освободиха предпазителите им. Цялата тази охрана не беше предназначена да държи хората навън, осъзна Хестър. Трябваше да задържи нещо вътре.
Вратата се отвори.
По-късно Хестър щеше да научи, че Залата на спомените е стара цистерна за гориво: един от десетките стоманени глобуси в дълбините на Грабителско гнездо. На пръв поглед приличаше на изключително голяма стая с ръждясали стени, които се извиваха, за да образуват купол отгоре и купа отдолу. По стените бяха закачени големи картини — зърнести изображения на човешки лица, снимки от Лондон, Аркангел и Марсилия и копринени картини от Батмунк Гомпа в черни рамки. Кратки филмчета се повтаряха безкрайно на бели панели — малко момиченце със златиста коса с опашки се смееше на някаква морава, а млада жена си дърпаше от дълга лула и издишаше дим срещу камерата.
Хестър изведнъж изпита огромен страх, без да знае защо.
Сферичната стая беше заобиколена от метална пътека, от която един тесен мост водеше до платформа в средата на помещението, където стоеше някаква подобна на монах фигура, облечена в сива роба. Хестър се опита да отстъпи назад, когато Сатя и Попджой тръгнаха по моста, но един от пазачите зад нея я бутна силно напред. Комендантката стигна централната платформа и докосна ръката на фигурата, която чакаше там. Тя плачеше тихичко и лицето ѝ проблясваше от сълзите на слабата светлина.
— Донесох ти подарък, скъпа моя — каза нежно Сатя. — Посетител. Някой, когото съм сигурна, че помниш!
Облечената в роба фигура се обърна, сивата качулка падна и Хестър видя, че това е… не това някога беше Ана Фанг.
20.
Новият модел
Доктор Попджой беше свършил много добра работа за новите си господари. Разбира се, той и неговите колеги инженери бяха прекарали много години в изучаване на технологията на преследвачите. Бяха научили много от Шрайк — механизирания ловец на глави, който някога беше осиновил Хестър. Дори бяха направили свои собствени преследвачи. В нощта, в която МЕДУЗА избухна, Хестър видя цели отряди от Възкресени мъже да маршируват по улиците на Лондон. Но да сравнява онези клатещи се безмозъчни създания с това, което стоеше пред нея, беше като да сравнява стар очукан товарен балон с чисто нова небесна яхта „Серапис“.
Създанието пред нея беше слабо, почти грациозно и не много по-високо от истинската Ана Фанг. Лицето му беше скрито зад бронзова маска на смъртта, а тръбите и маркучите, които излизаха от черепа му, бяха прибрани зад главата. Слабите и любопитни потрепвания на главата и ръцете, докато оглеждаше Хестър, бяха толкова човешки, че за момент момичето почти повярва, че инженерът е успял да съживи Ана.
Сатя заговори бързо и изпълнена с емоции:
— Все още не си спомня нищо, но скоро и това ще се случи. Тази стая ѝ помага да си върне паметта, да предизвика завръщане на спомените ѝ. Събрахме снимки на всички хора, които някога е познавала, на местата, на които е ходила, на градовете, срещу които се е била, на любовниците и враговете ѝ. Ще си спомни всичко. Възкресена е само от няколко месеца и…