— Бедната Ана — прошепна Сатя и потърка врат с връхчетата на пръстите си.
— Не се тревожи за нея — каза Хестър. — Ана е мъртва. Бедната ти, би било по-правилно. Имаш си откачена машина за убиване и глупавите ти оръжия няма да я задържат още дълго. Тя може да се покатери по онази платформа! Може да стигне до вратата…
— Мостът е електрифициран, госпожице Шоу — заяви непоколебимо Попджой. — Гредите под платформата и вътрешността на вратата също. Дори преследвачите не обичат масивни токови удари. Що се отнася до оръжията, напълно съм сигурен, че госпожица Фанг все още не разбира новата си сила и се страхува от тях. Това може би е знак, че наистина притежава някаква остатъчна памет от предишното си човешко превъплъщение.
Сатя го изгледа с проблясък на надежда в очите.
— Да. Да, докторе. Не трябва да се отказваме. Отново ще доведем госпожица Шоу тук.
Комендантката се обърна с усмивка на лице, но Хестър беше забелязала изражението на паника зад очилата на Попджой. Той нямаше абсолютно никаква представа как да възстанови спомените на авиаторката. Без съмнение, дори Сатя скоро щеше да разбере, че опитът ѝ да върне приятелката си от Мрачните владения, е обречен на провал. Когато това се случи, нямаше да има повече нужда от нея.
Ще умра тук — помисли си тя, когато пазачите я отведоха обратно в килията ѝ и я заключиха. — Или Сатя, или онова лудо създание ще ме убият и никога вече няма да видя Том, няма да мога да го спася и той също ще умре в робските ями на Аркангел, проклета да съм.
Хестър се опря на стената и бавно се плъзна по нея, докато не остана на колене, свита на малка жалка топка. Чуваше съскането на океана между скалите на Грабителско гнездо. То беше също толкова студено, колкото гласа на новата преследвачка. Чуваше как от тавана се отчупват малки парченца боя и цимент и падат на влажния под. Слабите драскащи звуци в старите топлопроводи ѝ напомниха за Анкъридж. Замисли се за господин Скейбиъс, за Сатя и за безнадеждните неща, които хората вършеха, за да запазят онези, които обичат.
— О, Том! О, о, Том! — захленчи тя и си го представи щастлив и в безопасност в Анкъридж, без да знае, че любимата му е изпратила огромния Аркангел по петите му.
21.
Лъжи и интриги
Мина седмица, а после още една и още една. Анкъридж продължаваше на запад, като пъплеше по северния край на Гренландия. Изпратиха разузнавателни шейни, които да проверят леда пред тях. Никой град не беше минавал по този път преди и госпожица Пай нямаше доверие на картите си.
Фрея също имаше чувството, че е попаднала в неизследвана територия. Защо беше толкова нещастна? Как всичко се беше объркало, след като изглеждаше толкова добре? Не разбираше защо Том не я желае. Определено тя не му липсва, нали? — помисли си тя и избърса праха от огледалото в съблекалнята си, за да се огледа. — Няма как да предпочита нея пред мен, нали?
Понякога, изгаряна от самосъжаление, маркграфинята кроеше сложни схеми, за да го спечели отново. Понякога пък се разгневяваше, тръгваше по прашните коридори и започваше да си мърмори под носа всички неща, които трябваше да му каже по време на спора им. Един-два пъти се замисли дали не трябва да заповяда да го обезглавят за измяна, но палачът на Анкъридж (много възрастен джентълмен, чиято професия беше само церемониална) беше мъртъв, а се съмняваше Смю да успее да вдигне брадвата.
Том напусна покоите си в Зимния дворец и се премести в апартамент в една голяма и празна сграда на „Расмусен Проспект“ недалеч от аеропристанището. Без Вундеркамера или библиотеката на маркграфинята, които да го занимават, той посвети дните си на самосъжаление, на планове как да си върне Хестър или поне да узнае накъде е отлетяла.
Нямаше как да напусне Анкъридж, поне това беше ясно. Постоянно тормозеше господин Аакиук с молби да пригоди „Жълтоклюна гарга“ за дълъг полет, но той беше просто влекач и никога не беше летял на повече от километър от аеропристанището. Освен това уредникът твърдеше, че е невъзможно да му монтира по-големи резервоари, които бяха необходими, ако Том искаше да полети на изток.
— Освен това — добави господин Аакиук, — с какво ще ги напълниш? Проверих нивата на горивото в цистерните на пристанището. Почти нищо не е останало. Не разбирам. Стрелките продължават да твърдят, че са пълни, а те са почти празни.
Горивото не беше единственото липсващо нещо. Тъй като Том не повярва на приказките за призраци на Скейбиъс, реши да поразпита в машинното отделение и да разбере дали някой знае нещо за мистериозния приятел на Хестър. Никой нямаше представа за какво говори, но всеки си имаше свой собствен разказ за зърнати в ъглите фигури, където не трябваше да има никого, и за инструменти, които се оставяха в края на смените и повече не се появяваха. Разни неща изчезваха от шкафчетата на работниците и от заключени стаи. Цистерната с масло на „Улица Отоплителна“ беше пресъхнала, макар стрелките да твърдяха, че е почти пълна.