— Какво пък е това според теб? Мислиш ли, че нещо у дома се е объркало?
— Сега ти си капитанът, Шилко — отвърна Боне. — По-добре провери.
Шило прекоси кабината, изблъска Гаргара настрани, сграбчи гърчещата се лента хартия и се намръщи, докато четеше перфорираните думи. Усмивката му се изпари.
— Какво има, Шилко? — попита нетърпеливо Гаргара. — От Чичо ли е?
Шило кимна и вдигна глава, след което отново погледна лентата, сякаш не можеше да повярва на написаното на нея.
— Естествено, че е от Чичо, глупако. Пише, че е прочел докладите ни. Трябва веднага да се приберем в Гримзби. И да вземем с нас Том Натсуърти.
— Професор Пенироял!
През последните няколко седмици великият изследовател се беше превърнал в рядко явление в Анкъридж. Почти не напускаше покоите си и дори не се появяваше за срещите на Комитета по транспорта.
— Настинал съм! — обясни с приглушен глас той, когато Фрея изпрати Смю да почука на вратата му. Но тази нощ, когато Том излезе от машинното отделение и се озова на „Расмусен Проспект“, видя добре познатата, закачулена с тюрбан фигура на Пенироял да се клати в снега.
— Професор Пенироял! — провикна се младежът отново, затича се и го настигна почти до Щурвала.
— Ах, Тим! — каза изследователят с бледа усмивка. Говореше завалено, а ръцете му бяха пълни с бутилки евтино червено вино, което беше взел от един изоставен ресторант на име „Най-доброто хапване на Севера“. — Много се радвам да те видя отново. Предполагам, че не си извадил късмет с онзи дирижабъл?
— Дирижабъл?
— Едно малко птиченце ми каза, че си питал Аакиук за аеровлекача му. „Рошава гарга“ или както там беше. Искал си да напуснеш тези студени владения и да се върнеш обратно в цивилизацията.
— Това беше преди седмици, професоре.
— О?
— Не се получи.
— Ах! Жалко.
Постояха известно време в неловко мълчание. Пенироял се олюляваше едва.
— Търся ви от цяла вечност — каза най-накрая Том. — Искам да ви питам нещо. Като изследовател и историк.
— О! — отвърна мъдро Пенироял. — Ах! По-добре се качи с мен.
Официалната резиденция на почетния главен навигатор се беше превърнала в истинска бърлога, откакто Том я видя за последен път. Купища хартия и мръсни съдове бяха плъпнали като гъби върху всяка гладка повърхност, на пода бяха захвърлени смачкани скъпи дрехи, а целият диван беше в празни бутилки — останки от откраднатото и изпито вино.
— Заповядай, заповядай — каза вяло Пенироял, посочи един стол и затърси тирбушон сред хаоса на бюрото си. — Та, с какво мога да ти помогна?
Том поклати глава. Онова, което щеше да каже, започна да му звучи глупаво.
— Просто… — подхвана той — … ами, натъквали ли сте се на някоя история за нарушители на борда на ледените градове по време на пътуванията си?
Професорът едва не изпусна бутилката, която държеше.
— Нарушители? Не! Защо? Да не би да искаш да кажеш, че има някой на борда…
— Не. Не съм сигурен. Може би. Някой краде разни неща и не мисля, че е от хората на Фрея, защото те могат да си вземат всичко, което си поискат, и нямат причина да крадат.
Пенироял отвори виното и отпи голяма глътка направо от бутилката. Явно така си стабилизираше нервите.
— Може би сме пипнали паразит — заяви накрая той.
— Какво имате предвид?
— Не си ли чел „Градовете зикурати на Бога Змия“, невероятния ми разказ за пътуването ми в Нова Мая? — попита професорът. — Има цяла глава за паразитните градове, наречена „Las Ciudades Vampiras“9.
— Никога не съм чувал за такива — отвърна подозрително Том. — Да не би да имате предвид някакви градове боклучари?
— О, не! — Пенироял седна до него и по лицето на младежа се разстла топлият му дъх, миришещ на вино. — Съществуват много начини да се плячкоса един град. Тези, вампирските, се крият в боклуците на Безлюдните територии, докато някой друг град не мине над тях. След това се изстрелват и се прикачват за долната му част с гигантски вендузи. Бедният град продължава напред, без да има никаква представа какво виси от корема му, но през цялото време екипажът на паразита се промъква наоколо, източва цистерните с гориво, краде оборудване, убива мъжете един по един, отвлича красивите жени, за да ги продаде на робските пазари на Ицал като жертвоприношения на боговете на вулканите. Накрая градът гостоприемник спира, тъй като от него е останала само една празна черупка, една обвивка. Двигателите му са свалени, жителите му са заловени или убити, а вампирският град се насочва към следващата си жертва.