Том обмисли чутото.
— Това е невъзможно! — каза най-накрая той. — Как може цял един град да не разбере, че за него се е прикачил друг? Как може да не бъдат забелязани всички онези хора, които се разхождат на борда му и крадат разни неща? Няма никакъв смисъл! И… вендузи?
Пенироял доби шокиран вид.
— Какво искаш да ми кажеш, Том?
— Казвам, че вие… вие сте си измислили всичко! Точно както нещата в „Боклук? Боклук!“ и старите сгради, за които казвате, че сте видели в Америка… О, велики Куърк! — Младежът изведнъж изпита невероятен студ, макар апартаментът да беше топъл и задушен. — Ходили ли сте въобще в Америка? Или това също е измислица?
— Разбира се, че съм ходил! — отвърна гневно професорът.
— Не ви вярвам! — Някогашният Том, който беше възпитан да уважава по-възрастните и всички историци, никога нямаше да дръзне да изрече подобни неща, дори да си ги помисли даже. Трите седмици без Хестър го бяха променили повече, отколкото предполагаше. Изправи се, погледна подпухналото и потно лице на Пенироял и разбра, че той лъже. — Всичко е просто фантазия, нали? Пътуването ви до Америка е било история, която се базира на разказите на пилотите и на легендата за изчезналата карта на стария Снори Улвесон, която вероятно никога не е съществувала!
— Как смееш, сър! — Пенироял се изправи с огромно усилие и размаха празната бутилка. — Как смееш ти, някакъв си бивш чирак историк, да ме обиждаш! Книгите ми са продадени в стотици хиляди екземпляри! Преведени са на повече от десет различни езика! Получавал съм чудесни хвалебствия. „Брилянтен, спиращ дъха и правдоподобен“ — Шъдърсфийлд Газет. „Невероятно добра история“ — Панцерщад Кобленц Адвъртайзър. „Творбите на Пенироял са глътка свеж въздух в скучния свят на практичната история“ — Уонтидж Уикли Уафъл…
Глътка свеж въздух беше онова, от което се нуждаеше Том, но не от типа, който професорът можеше да му осигури. Мина покрай самовлюбения изследовател, побягна надолу по стълбите и излезе на улицата. Сега разбираше защо Пенироял беше толкова заинтересован от ремонта на „Джени Ханивър“ и толкова смутен, когато Хестър отлетя. Историите му за зелени земи бяха пълна измислица! Много добре знаеше, че Фрея Расмусен е насочила града си към гибел!
Побягна към Зимния дворец, но не стигна далеч, тъй като си промени решението. Маркграфинята не беше правилният човек, с когото да сподели тази информация. Тя беше вложила всичко в това пътуване на запад. Ако отидеше при нея и ѝ кажеше, че Пенироял е грешал през цялото време, гордостта ѝ щеше да бъде накърнена, а тя имаше в изобилие от нея. Дори можеше да си помисли, че се опитва да я измами, за да я накара да обърне града и да потърси Хестър.
— Господин Скейбиъс! — каза си Том. Главният инженер нямаше никакво доверие на професор Пенироял. Той щеше да го послуша. Обърна се и побягна с всички сили към стълбището. Мина под Щурвала и видя облегнатия на балкона изследовател, който се провикна след него:
— „Изумителен талант“ — Уийл-Тапърс Уикли!
Долу в горещия мрак на машинното отделение всичко туптеше и гърмеше в ритъма на двигателите, които водеха града към неговата гибел. Том спря първия човек, когото видя, и го попита къде може да открие Скейбиъс. Онзи кимна към кърмата и стисна амулета си.
— Отиде да търси сина си както всяка друга вечер.
Том побягна по тихите ръждясали улици, където нищо не помръдваше. Или почти нищо. Когато мина под една от висящите аргонови лампи, с крайчеца на окото си забеляза леко раздвижване в една от вентилационните шахти и отразена в метал светлина. Спря на място. Дишаше тежко, сърцето му биеше като лудо, а косъмчетата на ръцете и врата му бяха настръхнали. В яда си покрай Пенироял беше забравил изцяло за нарушителите. Откъслечните му теории за тях налегнаха ума му отново. Вентилаторът вече изглеждаше празен и безобиден, но беше сигурен, че там има нещо, което се беше оттеглило обратно в сенките, когато го видя. Беше повече от сигурен, че онова още беше там и го наблюдаваше.
— О, Хестър — прошепна той. Изведнъж го налегна внезапен страх. Щеше му се любимата му да е тук, за да му помогне. Хестър щеше да се справи с това. Том обаче не знаеше дали той щеше да успее, не и сам. Опита се да си представи какво би направила тя и се насили да продължи напред, без да поглежда към вентилатора, докато не се увери, че е извън полезрението на онова чудо там.