— Мисля, че ни видя — каза Боне.
— Няма начин! — ухили се Шило.
Боне сви нещастно рамене. Цяла вечер следяха Том с камерите си и чакаха да отиде на някое място, което беше достатъчно тихо и близо до „Ларва“, за да изпълнят мистериозната заповед на Чичо. Никога досега не бяха наблюдавали Сух толкова дълго време и от толкова близо и имаше нещо в изражението на младежа, когато погледна камерата, което обезпокои Боне.
— Стига, Шилко, всичко се натрупва след време, нали? Шумовете и чувството, че те наблюдават. Той и преди си беше подозрителен, а сега…
— Те никога не ни забелязват! — отвърна непоклатимо Шило. Странното съобщение от Чичо го беше изнервило. Тъй като имаха за задача да следят Том, наложи му се да признае, че Гаргара е най-добрият оператор на борда, и да му повери управлението на камерите. Той се беше вкопчил в идеята, че е нещо повече от Сухите, сякаш това беше последното сигурно нещо на света.
— Те може и да гледат, но никога не виждат. Не са толкова наблюдателни като нас. Виж, какво ти казах? Той замина. Глупав Сух.
Не беше плъх. Всички плъхове в Анкъридж бяха мъртви, а и това чудо изглеждаше механично. Докато се промъкваше през сенките към вентилатора, Том забеляза отразяващата се в сегментирания метал светлина. Тялото му беше обло, с размерите на юмрук и с много крачета. Имаше само едно око като на камера.
Замисли се за мистериозното момче, което дойде при него в нощта, в която Хестър отлетя, и как знаеше всичко, което се случваше на аеропристанището и в Зимния дворец. Колко от тези неща бяха плъпнали в топлопроводите и шпионираха града? И защо това наблюдаваше него?
— Къде е той, Гаргара? Намери го…
— Мисля, че го няма — отговори най-малкото момче и завъртя камерата във всички посоки.
— Внимавай! — предупреди го Боне и сложи ръка на рамото му. — Том все още е някъде там, сигурен съм.
— Значи сега си медиум, така ли? — попита Шило.
Том си пое три пъти дълбоко дъх и се хвърли към вентилатора. Металното чудо задращи в опит да се скрие в мрачната шахта. Доволен, че все още е с дебелите ръкавици, той го стисна за мятащите се крачета и го издърпа.
— Пипна ни!
— Отбой! Отбой!
Осем стоманени крачета. Магнити за ходила. Бронирано тяло, осеяно с нитове. Лещата постоянно стържеше в опит да го фокусира. Това чудо толкова много приличаше на гигантски паяк, че Том го изпусна на пода и се отдръпна, докато то лежеше по гръб и гърчеше безпомощно крачета. Тънкият кабел, който се подаваше от задната му част, изведнъж се опъна и го задърпа обратно във вентилационната шахта. Том се спусна към него, но беше прекалено бавен. Многокракото чудо беше издърпано и изчезна с дрънчене в дълбините на града.
Младежът скочи на крака. Сърцето му направо препускаше. Кой притежаваше подобно нещо? Кой шпионираше жителите на Анкъридж? Сети се за разказа на Пенироял за вампирските градове и историята вече не му се струваше толкова невероятна. Облегна се на стената, за да успокои дишането си и отново се затича.
— Господин Скейбиъс! — развика се той, а ехото полетя напред през тръбоподобните улици и се изгуби сред огромните, мрачни, капещи и обитавани от призраци куполи. — Господин Скейбиъс!
— Пак го изгубихме! Не, ето там… камера дванадесет… — Гаргара превключваше бързо от устройство на устройство. Ламариненият глас на Том се носеше от високоговорителите в кабината: Господин Скейбиъс! Той не е призрак! Знам откъде се е появил!
— Мисля, че се е насочил към балкона на кърмата! — простена Шило и затърси в чекмеджетата пистолет и мрежа. — Ще ни развали прикритието! Чичо ще ни убие! Имам предвид, че наистина ще ни убие! Богове, мразя, като стане така! Ние сме крадци, а не похитители! Какво си мисли Чичо? Никога не са ни карали да отвличаме Сух, не и голям…
— Чичо Знае Най-Добре — напомни му Гаргара.
— О, я млъквай!
— Аз ще отида — каза Боне. Въпреки тази извънредна ситуация той беше спокоен. Знаеше точно какво трябва да се направи и как да го направи.
— Не и без мен — изкрещя в отговор Шило. — Нямам ти доверие и не мога да те пусна сам горе, сухолюбецо!
— Добре. — Боне почти беше стигнал до люка. — Но ме остави аз да действам. Той ме познава, нали помниш?
— Господин Скейбиъс?
Том отиде на балкона на кърмата. Луната беше увиснала ниско в небето зад града и задвижващото колело хвърляше отражението си върху платформите. Момчето го чакаше там като някакъв сив призрак.