— Ще напускате Анкъридж? — учуди се Том, докато гледаше какви сложни възли прави Боне. — Къде отивате?
— У дома. Чичо иска да те види.
— Чий чичо?
Кръглата врата зад Боне се отвори внезапно като ириса на камера. Вътре имаше някакво странно оборудване и трето момче, което беше изумително дребно.
— Шило, трябва да ТРЪГВАМЕ! — изкрещя то.
Боне се ухили на Том.
— Добре дошъл на борда на „Ларва“! — каза той и влезе на бегом в новото помещение. Том го последва, блъснат от силната ръка на Шило. Това странно и осветено в синьо отделение не беше някоя крипта на Анкъридж, както си помисли в началото, но също така не приличаше на един от паразитните градове на професор Пенироял. Това беше някакво превозно средство, в чиято контролна зала се намираха в момента — сърповидна кабина с табла от инструменти и лостове и подобни на балони прозорци, зад които имаше единствено мрак. На шест овални екрана над управлението се виждаха зърнести сини изображения на Анкъридж: Сферите на Скейбиъс, балконът на кърмата, „Расмусен Проспект“, някакъв коридор в Зимния дворец. На петия екран Фрея Расмусен спеше спокойно. На шестия Скейбиъс водеше екип от работници от машинното към тайната дупка.
— Погнали са ни! — изрече с много изплашен глас най-малкият от обирджиите.
— Добре, Гаргара. Време е да тръгваме. — Боне се зае с няколко от лостовете. Те приличаха на домашно направени както всичко друго на борда на този съд. Стържеха и скърцаха, когато момчето ги дърпаше, но явно работеха. Едно по едно изображенията на екраните се свиха, докато не се превърнаха в малки бели точки. Кабината се изпълни с металическо съскане, докато кабелите на камерите, които бяха изпълнили въздуховодите и водопроводите на Анкъридж като пипалата на упорита трева, бяха навити набързо. Том си представи как хората в целия град се изненадват от внезапния шум в тръбите им. Звукът от навиването на кабелите нарасна до оглушителен писък и накрая затихна с дрънчене, когато многокраките бяха прибрани над главата му в отвори в корпуса, чиито бронирани капаци се затвориха. Когато ехото и на последното устройство заглъхна, Том чу друго, по-слабо дрънчене — Скейбиъс и работниците му блъскаха с кирки и чукове по тайната дупка.
Боне и Шило стояха един до друг над управлението, а ръцете им се движеха бързо и уверено над таблата. Том, който винаги се беше грижил изключително внимателно за инструментите на „Джени Ханивър“, се шокира от състоянието на тези — бяха ръждясали, надрани и мръсни, лостовете стържеха в гнездата си, циферблатите скърцаха и всеки път, когато натискаха превключвател, изскачаха искри. Кабината започна да се тресе и да бучи, а стрелките на инструментите оживяха и Том разбра, че всичко работи. Тази машина, каквато и да беше, щеше да го отведе далеч от Анкъридж, преди Скейбиъс и останалите да могат да направят нещо, за да го спасят.
— Спускаме се! — изкряска Шило.
Разнесе се някакъв нов звук, който приличаше на прихващащите скоби на „Джени Ханивър“, когато се освобождаваха от някое пристанище. Последва много неприятно усещане, когато „Ларва“ се откачи от скривалището си под Анкъридж и премина в свободно падане. Стомахът на Том се преобърна. Той се хвана за една дръжка зад себе си. В дирижабъл ли се намираше? Не, не летеше, просто падаше. Съдът се разтресе, когато се приземи на леда под града. През прозореца забеляза огромните естакади и подпори, скрити отчасти от сива лапавица. След малко Анкъридж изчезна напълно и пред тях се откри чисто и осветено от луната снежно поле.
Гаргара провери инструментите.
— Тънък лед в посока изток-североизток, отклонение на изток, на около десет километра — изписка той.
Том все още нямаше почти никаква идея за размера и формата на „Ларва“, но наблюдателите на горния етаж на Анкъридж го видяха съвсем ясно на лунната светлина, когато се промъкна под него и внимателно избегна сблъсък със задното задвижващо колело. Охлювът приличаше на голям колкото къща метален паяк, чието дебело тяло стоеше на осем хидравлични крака, всеки от които завършваше с широк назъбен диск. От ауспусите от двете му страни излизаше черен дим. Той се насочи на изток по следите, които Анкъридж беше оставил.
— Паразит! — изръмжа Скейбиъс и изскочи на ремонтната платформа над задвижващото колело, за да види накъде отива. В него се надигна гняв, който разкъса ключалките и болтовете, с които беше застопорил чувствата си, откакто синът му почина. Някакъв мръсен паразит се беше лепнал за града му като кърлеж! Някакво паразитно момче крадец го беше заблудило, че Аксел се е завърнал!