Не че имаше нещо за гледане. Само голям кръг с вода, чиито вълни плискаха и шумяха по краищата му като саркастични аплодисменти.
Фрея се събуди от олюляването на града, от шума на бутилки шампоан и буркани със соли за баня, които паднаха от рафтовете си, където ги беше оставила. Тя звъня ли, звъня за Смю, но той не се появи и накрая се наложи сама да излезе от Зимния дворец. Навярно тя беше първата маркграфиня, която е правила това, от времето на Доли Расмусен насам.
В Щурвала всички крещяха за някакви паякообразни призраци и момчета паразити. Едва когато всичко свърши, Фрея разбра, че Том го няма.
Не можеше да позволи на Уиндолин Пай и екипа ѝ да видят, че плаче. Побягна по мостика и слезе по стълбите. Господин Скейбиъс се качваше нагоре, целият подгизнал, като по пътя си сваляше ръкавиците и маската против студ. Лицето му беше поруменяло. Изглеждаше по-жив от кой да е момент от чумата насам, сякаш откритието на паразита беше освободило нещо в него. Почти ѝ се усмихна.
— Изумителна машина, Ваше Великолепие! Проби самата ледена покривка. Да ме вземат мътните! Чувал съм легенди за паразити по Дебелия лед, но си признавам, че ги смятах за приказки на старите бабички от ледените земи. Ще ми се да бях по-широко скроен.
— Отвлекли са Том — изрече Фрея с тих глас.
— Да. Съжалявам. Оказа се смел момък. Опита се да ме предупреди за опасността, а те го хванаха и го завлякоха в машината си.
— Какво ще му сторят? — прошепна изплашена маркграфинята.
Главният инженер я погледна, поклати глава и си свали шапката в знак на уважение. Нямаше представа какво може да иска екипажът на една вампиро-паразитска-паякообразна-ледена машина от младия пилот, но не смяташе, че ще да е нещо хубаво.
— Не можем ли да сторим нещо? — попита жално Фрея. — Не можем ли да копаем, да пробиваме, каквото и да е? Ами ако тази паразитна машина се появи отново на повърхността? Трябва да чакаме и да наблюдаваме…
Скейбиъс поклати глава.
— Отдавна са заминали, Ваше Великолепие. Не можем да останем тук.
Маркграфинята хлъцна, сякаш я е зашлевил. Не беше свикнала някой да оспорва заповедите ѝ.
— Том е наш приятел! Няма просто да го изоставя!
— Той е само едно момче, Ваше Великолепие. Трябва да мислите за цял град. Доколкото ни е известно, Въркоградово все още е по петите ни. Налага се да продължим веднага.
Фрея поклати глава, но знаеше, че главният инженер е прав. Тя не се беше върнала за Хестър, когато Том я помоли, и сега не можеше да се върне за Том, независимо колко много ѝ се искаше. Трябваше да се държи малко по-мило с него през изминалата седмица! Последните ѝ думи не биваше да са толкова резки и хладни!
— Елате, маркграфиньо — каза нежно Скейбиъс и протегна ръка. Фрея я изгледа изненадана за момент, след което я пое и двамата се качиха по стълбите. На мостика беше тихо. Хората се обръщаха, за да я видят, и нещо в настъпилото мълчание ѝ подсказа, че всички бяха говорили за нея, преди да се появи.
Тя подсмръкна и избърса очите си в ръкава.
— Моля да ни отведете от тук, госпожице Пай — нареди тя.
— Какъв курс да задам, Ваше Великолепие? — попита съчувствено навигаторката.
— Запад — отвърна маркграфинята. — Америка.
— О, Клио! — изуми се Пенироял, който стоеше незабележимо в ъгъла. — О, Поскит!
Двигателите заработиха. Фрея усещаше вибрациите по подпорите на Щурвала. Мина покрай Скейбиъс и отиде в задната част на мостика, за да огледа кърмата на града си. Зад тях оставаха единствено следи от шейните и една съвършено кръгла дупка, чиято повърхност беше започнала да се заледява.
23.
В дълбините
Дните отминаваха, макар да беше трудно да се прецени колко точно бяха минали. Слабата синя светлина на борда на „Ларва“ създаваше впечатлението, че времето е спряло на четири и петнадесет часа във влажен ноемврийски следобед.
Том спеше в ъгъла на трюма върху купчина от юргани и гоблени, откраднати от вилите в Анкъридж. Понякога сънуваше, че върви хванат за ръка с някого по прашните коридори на Зимния дворец, след което се събуждаше, без да знае дали това е била Хестър, или Фрея. Възможно ли беше повече никога да не види никоя от двете?
Представи си как се измъква, стига до повърхността и тръгва да търси Хестър, но „Ларва“ плуваше през сияйни каньони под леда и нямаше никакъв шанс за бягство. Представи си как си проправя път с борба към контролната зала и изпраща сигнали на Анкъридж, за да предупреди Фрея за лъжите на Пенироял, но дори да успееше да разбере коя от тези ръждясали машини беше радиото, момчетата, които го отвлякоха, никога нямаше да му позволят да припари до нея.