Тримата му похитители бяха много предпазливи с него. Шило беше дръпнат и враждебно настроен и когато Том беше наблизо, само се мръщеше и се перчеше и почти не говореше. Напомняше му за Мелифънт, побойника, който постоянно го тормозеше по време на чиракуването му. Що се отнасяше до Гаргара, който нямаше как да е на повече от десет-единадесет години, той просто го зяпаше ококорен, когато мислеше, че Том не го вижда. Само Боне беше сговорчив — странният, донякъде приятелски настроен Боне. Въпреки това и той беше предпазлив и не желаеше да отговаря на въпросите му.
— Ще разбереш, когато стигнем — казваше му.
— Къде?
— У дома. В базата ни. Където живее Чичо.
— Но кой е твоят чичо?
— Той не ми е чичо, той е просто Чичо. Лидерът на Изгубените момчета. Никой не знае истинското му име или откъде е дошъл. Чувал съм истории, че някога е бил велик човек, живял на борда на Брейдавик, Аркангел или един от онези големи градове, и е бил изхвърлен поради някаква причина. Тогава се е заел с обирджийство. Той е гений. Създал е охлювите и многокраките камери, намерил ни е и е построил Обирджийника, за да ни обучава.
— Намерил ви е? Къде?
— Нямам представа — призна си Боне. — Къде ли не. В различни градове. Охлювите крадат деца, които да обучават за Изгубени момчета, точно както крадат всичко друго, от което Чичо има нужда. Бях толкова малък, когато ме отвлякоха, че не си спомням нищо отпреди това. Никой от нас не помни.
— Но това е ужасно!
— Не, не е! — засмя се Боне. Постоянно го правеше, когато заговореха на тази тема. Беше едновременно забавно и дразнещо да обяснява на външен живота, който винаги беше приемал за даденост. Как можеше да накара Том да разбере, че да бъдеш отведен в Обирджийника, е чест и че много повече предпочиташе да е Изгубено момче, отколкото скучен Сух? — Ще разбереш, когато стигнем — обещаваше той. След това (тъй като започваше да става неспокоен при мисълта, че трябва да дава обяснение на Чичо, когато се приберат у дома) сменяше темата и питаше: „Каква е в действителност Фрея?“ или „Мислиш ли, че Пенироял наистина не знае пътя до Америка?“.
— Знае пътя — отвърна мрачно Том. — Всеки с половин мозък може да намери маршрут до Америка с помощта на старите карти. Проблемът е, че според мен лъже за онова, което ще намерим там. Не вярвам, че зелените полета съществуват освен във въображението на професора. — Увеси глава в отчаяние. Щеше му се да бе имал възможност да предупреди Фрея за опасенията си, преди Изгубените момчета да го отвлекат. Анкъридж вече беше стигнал прекалено далеч и нямаше да има гориво да се върне.
— Никога не се знае — отвърна Боне, протегна се да докосне ръката на Том, но бързо я дръпна назад, сякаш докосването до Сух можеше да го изгори. — Оказа се прав за паразитите, един вид.
Настъпи ден (или може би беше нощ), в който Том беше събуден от неспокойния си сън от виковете на Боне.
— Том! У дома сме!
Той се измъкна от гнездото си от откраднати текстилни изделия и побърза да види какво става, но когато стигна до контролната зала, установи, че „Ларва“ още е дълбоко под водата. От една от машините се носеше постоянно повтарящо се и ехтящо звънене. Заетият с инструментите Шило вдигна глава само колкото да каже:
— Това е маякът на Чичо!
Охлювът се разтресе и смени курса си. Мракът през прозорците избледняваше и се превръщаше в тъмносиньо. Том осъзна, че вече не се намират под ледените пластове, а в открития океан, и че слънчевите лъчи проникват през вълнуващата се повърхност над главата му. Минаха покрай основите на гигантски айсберги, които приличаха на обърнати с главата надолу планини. В мрачината пред тях започнаха да се различават други форми: покрити с трева мостове и подпори, облепена с морски жълъди огромна перка и наклонена, потънала в тиня равнина, от която се издигаха редици с ръждясали блокове. Също като дирижабъл, който летеше над плата и каньони, така и „Ларва“ преминаваше над улиците на този огромен подводен град сал.
— Добре дошли в Гримзби — каза Шило и се насочи към горния етаж.
Том беше чувал за този град. Всеки беше чувал за него. Той беше най-големият и най-свирепият от северноатлантическите салове хищници, но беше потопен от паковия лед10 през Желязната зима преди деветдесет години. Том гледаше изумен през прозореца пасажите с риба, които плуваха и проблясваха в изоставените къщи, и покритите с трева храмове и големи административни сгради, покрай които преминаваха. И тогава, сред сивотата и мрака, нещо засвети в топло златисто. Гаргара се зарадва, а Шило се ухили, избута лостовете напред и насочи „Ларва“ към най-горния етаж.