Том ахна. Прозорците на кметството пред тях бяха осветени. Вътре се разхождаха хора, които караха тази потопена сграда да изглежда приятна и приветлива като добре осветена къща в зимна нощ.
— Какво е това? — попита младежът. — Имам предвид, как…?
— Това е домът ни — отвърна Боне, който не беше продумвал досега, защото се тревожеше как ли щяха да го посрещнат в Гримзби, но се изпълни с гордост, че градът му беше впечатлил Том, който беше виждал много странни неща.
— Чичо го е построил! — каза Гаргара.
„Ларва“ се гмурна в наводнения долен етаж на кметството, след което си проправи път през подобни на тръби тунели, където се наложи да изчака автоматичните врати първо да се отворят пред него и после да се затворят след него. Тази система от водни врати и ключалки служеше за запазването на останалата част от сградата суха, но Том не разбра това и едновременно се изненада и успокои, когато охлювът излезе на повърхността на някакъв басейн под висок куполовиден покрив.
Двигателите бяха изгасени, но отвън се разнесе дрънчене и изщракване, когато прихващащите ръце се задействаха и извадиха „Ларва“ от водата. Един люк в кабината се отвори със съскане. Боне взе стълба и я подпря в отвора.
— Ти си първи — каза на Том, който се покатери по нея и излезе на широкия гръб на охлюва. Там вдиша студения и ухаещ на амоняк въздух и се огледа наоколо.
„Ларва“ беше излязъл през кръгла дупка в пода на огромно помещение, което вероятно някога е било заседателната зала на Гримзби (на тавана беше нарисуван духът на градския дарвинизъм — една доста едра млада жена с криле, която насочваше прадедите на града към светлото бъдеще). Десетки подобни дупки басейни осейваха широкия под, като всяка от тях беше снабдена със сложен кран. От няколко от тях висяха охлюви и Том се изуми като видя колко разнебитени бяха те — сякаш създателите им ги бяха сглобили от всичко, което са имали под ръка. Някои очевидно се ремонтираха в момента, но хората, които работеха по тях (всичките бяха млади мъже или момчета не по-големи от Боне или Шило), бяха напуснали постовете си и се събираха около „Ларва“, за да зяпат Том.
Той също отвърна на погледите им и се зарадва, когато Боне застана до него. Дори в най-жестоките градове, които бяха посещавали с „Джени Ханивър“, рядко се натъкваха на толкова враждебни лица като на тези тук. Някои принадлежаха на младежи на неговата възраст, други на кльощави и груби момчета, а трети на по-малки дори от Гаргара деца. Всички го гледаха със смесица от омраза и страх. Бяха рошави, а малкото, които вече можеха да се бръснат, въобще не си бяха направили тоя труд. Облеклото им се състоеше от някаква комбинация от прекалено малки и прекалено големи дрехи: части от униформи, дамски шалове и бонета, водолазни костюми и пилотски шлемове, гевгири и сита, които използваха за шапки, и какво ли още не. Изглеждаха сякаш останките от експлозия на гаражна разпродажба са нападали върху тях.
Над главите им се разнесе пукане и някакво пронизително свистене. Всички погледнаха нагоре. Монтираните за крановете високоговорители зашумяха и от тях се чу глас, който като че ли идваше от всички посоки.
— Доведете Сухия в покоите ми, момчета — каза той. — Ще разговарям с него веднага.
24.
Чичо
Гримзби не беше онова, което Том очакваше от подводното леговище на един престъпен гений. Тук беше прекалено студено и миришеше изключително неприятно на плесен и варено зеле. Завзетата сграда, която изглеждаше толкова магическа отвън, беше разхвърляна и незабележителна отвътре, претрупана като вехтошарски магазин с плячката от дългогодишни обири. Коридорите бяха украсени с откраднати гоблени, чиито красиви изображения бяха преобразени от мухъла. На рафтове, в ниши, в стаи с отворени врати и работилници Том зърна купища дрехи, нахвърляни плесенясали книги и документи, украшения и бижута, оръжия и инструменти, манекени с високомерни физиономии от скъпите магазини, наблюдателни екрани, маховици, батерии, крушки, големи и мазни машинни части, откъснати от търбусите на различни градове, и какво ли още не.
Навсякъде имаше многокраки камери. Таваните бяха претъпкани с малките машинки, чиито тънки крачета проблясваха в тъмните ъгли. Тъй като тук нямаше нужда да се крият, бяха кацнали на купищата с боклуци, пъплеха по библиотеките с книги, бягаха по завесите, по стените или се люлееха на тежките и опасни електрически кабели. Циклопските им очи проблясваха и бръмчаха, докато следяха всяко движение на водения от Боне и Шило Том. Тримата се качваха по едно дълго стълбище към покоите на Чичо. Да живееш в Гримзби, означаваше да живееш под зоркия му поглед.