Разбира се, той ги очакваше. Стана от креслото си, когато влязоха в залата, и дойде да ги посрещне на светлината на хиляди наблюдателни екрани. Той беше дребен човек — нисък и слаб — и много блед поради живота, който водеше далеч от слънчева светлина. На носа му бяха кацнали очила, чиито стъкла бяха във формата на полумесеци. Носеше ръкавици без пръсти, шапка с пет върха, обшита с ширити туника, която вероятно някога е била притежание на генерал или асансьорен лакей, копринена мантия, която замиташе праха от пода, жълтеникави панталони и пантофи зайци. Върху раменете му се спускаха кичури рядка бяла коса. Книги, които момчетата му безразборно бяха откраднали от различни библиотеки, се подаваха от джобовете му. В наболата четина на брадичката му имаше трохи.
— Боне, милото ми момче! — измърмори Чичо. — Благодаря ти, че се подчини светкавично на бедния си стар Чичо и доведе Сухия у дома толкова бързо. Доколкото виждам, не сте го повредили? Не сте го наранили?
Боне, който много добре знаеше какви ги е вършил в Анкъридж и беше наясно с докладите, които Шило изпращаше у дома, беше прекалено изплашен, за да отговори.
— Жив и здрав е, Чичо, точно както заповяда — отговори намръщен Шило.
— Отлично, отлично — измърка мъжът. — А и Шило. Малкият ми Шило. Доколкото разбрах, и ти си бил много зает.
Момчето кимна, но преди да успее да отговори, Чичо се впусна напред и го удари толкова силно, че то залитна назад и падна с детински вопъл на изненада и болка. След това Чичо го срита няколко пъти за всеки случай. Пантофите зайци имаха метални бомбета под веселите си физиономии.
— За кого се мислиш — изкрещя мъжът, — че се провъзгласяваш за капитан без моето одобрение? Знаеш какво се случва с момчетата, които не ми се подчиняват, нали? Вярвам, че помниш какво сторих на младия Сонар от „Пречка“, който ми изигра номер като твоя?
— Да, Чичо — изхлипа Шило. — Но вината не беше моя, Чичо. Боне говори със Сух! Мислех си, че правилата…
— Е, Боне ги е понарушил малко — отвърна мило Чичо и отново срита момчето. — Аз съм разумен човек. Нямам нищо против, ако момчетата ми проявяват инициатива. Искам да кажа, че Боне не се е разкрил пред кой да е Сух, нали? Това е бил нашият приятел Том.
Чичо се доближи до пленника, протегна лепкавата си ръка и го докосна по брадичката, за да извие лицето му към светлината.
— Няма да ви помогна — отвърна Том. — Ако планирате да нападнете Анкъридж или нещо подобно, няма да ви помогна.
Смехът на Чичо представляваше тънък и вял звук.
— Да нападна Анкъридж? Нямам подобни планове, Том. Моите момчета са крадци, а не бойци. Крадци и наблюдатели. Те гледат. Ослушват се. Изпращат ми доклади за случващото се в градовете и за нещата, които подочуват, докато грабят. Така успявам да остана незабелязан толкова дълго време. Получавам много доклади и ги свързвам един с друг, сравнявам ги, отбелязвам си разни неща, събирам две и две. Търся имена, които се появяват на странни места. Като Хестър Шоу. Като Томас Натсуърти.
— Хестър? — учуди се Том и тръгна напред, но Боне го спря. — Какво си чул за Хестър?
Двамата охранители зад креслото на Чичо се изненадаха от неочакваната му реакция и извадиха мечовете си. Мъжът им направи знак да не се намесват.
— Значи докладите на Боне са били верни? — попита той. — Ти си любимият на Хестър Шоу? Нейният любовник? — Том усети мръснишкия намек в гласа на Чичо и се изчерви, когато кимна. Мъжът го изгледа и се ухили. — Първото име, което ми привлече вниманието, беше това на дирижабъла. „Джени Ханивър“. Разпознах го, о, да. Това е дирижабълът на онази вещица Ана Фанг, нали?
— Ана беше наша приятелка — отвърна Том.
— Приятелка, казваш, а?
— Тя умря.
— Знам.
— Един вид наследихме „Джени“.
— Наследихте го, така ли? — Чичо се засмя. — О, допада ми този Том! Наследили го били! Както виждаш тук има много неща, които аз и момчетата ми наследихме. Ще ми се да те бяхме взели преди десет години, Том. Щяхме да те направим Изгубено момче. — Засмя се и отново се намести в креслото си.
Том хвърли поглед на Боне, а после и на Шило, който отново беше станал на крака, а на лицето му се беше отпечатала ръката на Чичо. Защо го слушат? — зачуди се той. — Всички са по-млади и по-силни от него, защо му играят по свирката? Отговорът се намираше по стените навсякъде около него, на откраднатите наблюдателни екрани с всякакви размери и форми, където се разхождаха сини изображения на живота, който течеше в Гримзби, а от високоговорителите се носеха тихи разговори. Кой можеше да оспори властта на Чичо, когато Чичо знаеше всичко, което правят и говорят?