— Споменахте нещо за Хестър — напомни на възрастния мъж младежът, като се опита да бъде любезен.
— Информация, Том — отвърна Чичо, като не обърна внимание на думите му. Върху стъклата на очилата му танцуваха изображения от наблюдателните екрани. — Информацията, тя е ключът към всичко. Докладите, които моите крадци ми изпращат, се нареждат като частите на пъзел. Вероятно знам повече от всеки друг жив човек какво се случва на север. Също така обръщам голямо внимание на малките подробности. На промените. Те може да бъдат много опасни.
— А Хестър? — попита Том. — Знаеш ли какво се е случило с нея?
— Ще ти дам пример — отвърна Чичо. — Съществува остров на име Грабителско гнездо, който не е много далеч оттук. Едно време беше леговището на Локи Червения и неговите аеропирати. Не беше лош тип този Червен Локи. Никога не ни закачаше. Двамата бяхме заели различни ниши в хранителната верига. Но вече го няма. Изхвърлиха го. Убиха го. Сега островът е дом на антимобилисти. Наричат се Зелена буря. Неприятна фракция. Терористи. Създават много проблеми. Някога чувал ли си за Зелена буря, Том Натсуърти?
Том, който продължаваше да мисли за Хестър, се опита да намери отговор на въпроса. Спомни си, че Пенироял крещеше нещо за Зелена буря, докато ги преследваха над Танхойзер, но толкова много неща се бяха случили оттогава, че почти нищо не му изникваше в съзнанието.
— Не кой знае какво — отвърна той.
— Е, те са чували за вас — заяви Чичо и се наведе напред в креслото си. — Защо иначе биха наели шпионин, който да намери дирижабъла ви? И защо иначе твоето момиче им е гост?
— Хестър е при тях? — изуми се Том. — Сигурен ли сте?
— Е, нали това казах? — Чичо стана отново, потри ръце и изпука костите на пръстите си. — Макар че „гост“ не е точно думата, която търсех. Не ѝ е много комфортно там. Всъщност, никак не е щастлива. Натикана е в килия, съвсем сама. Извеждат я само за разпити, за мъчения…
— Но как се е озовала там? Защо? Какво искат от нея? — Том се поизнерви, защото не беше сигурен дали Чичо казва истината, или си прави майтап за негова сметка. Единственото, за което можеше да мисли, беше Хестър — затворена, страдаща. — Не мога да остана тук! Трябва да отида на това Грабителско гнездо и да се опитам да ѝ помогна…
Усмивката на Чичо се завърна.
— Разбира се, че трябва, мило момче. Затова те доведох тук, долу, нали? Двамата с теб имаме общи интереси. Ти ще отидеш и ще спасиш бедното си момиче от Грабителско гнездо. А аз и момчетата ми ще ти помогнем.
— Защо? — попита Том. Той беше доверчив по природа — прекалено доверчив, повтаряше му постоянно Хестър, — но не беше чак толкова наивен, че да вярва на Чичо. — Защо ще искате да помогнете на мен и на Хестър? Каква ви е изгодата?
— Оо, хубав въпрос? — Чичо се ухили и потри ръце. Пръстите му изпукаха като гърмящи фишеци. — Ела, нека хапнем. Вечерята е сервирана в Стаята с картите. Боне, момчето ми, ти идваш с нас. Шило, изчезни.
Шило се затътри като краставо куче. Чичо поведе останалите през някакъв заден изход и нагоре по вити стълби, които ги отведоха до помещение, пълно с дървени рафтове. Във всяко едно възможно пространство бяха натъпкани навити и сгънати карти, а жалки и бледи момчета — провалили се обирджии, на които им беше отнета възможността да работят на охлюви — се катереха от рафт на рафт, за да намерят картите и уличните планове, от които се нуждаеше Чичо, за да подготви нови кражби, и прибираха онези, с които вече беше приключил. Горкият малък Гаргара ще свърши на това място, помисли си Боне, защото беше наясно, че след докладите, които беше получил от Анкъридж, Чичо повече нямаше да изпрати момчето на нова мисия. Това го натъжи за известно време, като си представи как остатъкът от живота на Гаргара ще премине в киснене сред тези планини от пергаменти или в бърникане на шпионските камери.
Чичо се разположи начело на масата и включи портативен наблюдателен екран до чинията си, за да може да наблюдава момчетата дори докато се храни.
— Сядайте! — извика той и посочи щедро към храната на масата и празните столове. — Яжте! Яжте!
В Гримзби нямаше нищо за ядене освен онова, което Изгубените момчета крадяха, а те крадяха само онова, което ядат момчетата без родителски надзор и хранителен режим. Сладки бисквити, евтин шоколад, сандвичи с бекон, от които мазнината направо капеше, тънки резени хляб от водорасли, намазани с цветни масла, и лошо вино, което на вкус наподобяваше гориво за дирижабли. Единствената здравословна храна беше един супник с варен спанак в средата на масата.