Успокои се, доколкото това му беше възможно, и си наложи да звучи спокоен и безстрашен, когато се обърна към Чичо.
— Добре — каза той. — Ще отида.
— Превъзходно! — ухили се Чичо и плесна с ръцете си в ръкавици. — Знаех си, че ще го направиш! Боне ще те отведе на Грабителско гнездо с неговия „Ларва“ утре рано сутринта.
Момчето крадец вдигна поглед. Чувстваше се раздвоен от надигащите се в него емоции, които никога досега не беше изпитвал: страхуваше се за Том, разбира се, но също така се радваше, защото беше се опасявал, че Чичо ще го накаже за стореното в града на Фрея, но ето го тук, все още беше командир на „Ларва“. Стана и отиде при младежа, който се беше подпрял на облегалката на стола и си гледаше ръцете. Трепереше и изглеждаше зле.
— Всичко е наред — каза му. — Няма да си сам. Вече си с Изгубените момчета. Ще те вкараме на онова място и ще те изведем с Хестър, след което всичко ще бъде наред.
Чичо прегледа набързо каналите на наблюдателния си екран, защото нямаше как да предвиди каква дяволия ще направят момчетата, ако не са под надзор през цялото време. След това се ухили на Том и Боне и им напълни чашите догоре с вино, за да преглътнат по-лесно полуистините и отявлените лъжи, които им наговори.
25.
Кабинетът на доктор Попджой
Времето минаваше много бавно за Хестър. Нямаше голяма разлика между деня и нощта в Грабителско гнездо. Само дето малкият квадратен прозорец високо на стената на килията ѝ се превръщаше от черен в сив. Веднъж съзря луната, видя, че е почти пълна, и осъзна, че вероятно е минал повече от месец, откакто изостави Том.
Седеше в ъгъла, ядеше, когато пазачите ѝ пъхаха храна в отвора на вратата, и клякаше над металната кофа, ако имаше нужда. Беше нарисувала маршрутите на Анкъридж и Аркангел в плесента на стените, доколкото това ѝ беше възможно, в опит да изчисли къде и кога великият град хищник щеше да настигне плячката си. През повечето време размишляваше по темата, че е дъщеря на Валънтайн.
В някои дни съжаляваше, че не го беше убила, когато имаше тази възможност, а в други ѝ се искаше да е жив, защото желаеше да му зададе много въпроси. Дали беше обичал майка ѝ? Знаеше ли коя е Хестър? Защо се грижеше толкова добре за Катрин, а не му пукаше за нея, другото му дете?
Понякога вратата се отваряше с ритник и в килията ѝ влизаха войници, които да я отведат до Стаята на спомените, където я чакаха Сатя, Попджой и създанието, което някога беше Ана Фанг. Голяма и грозна снимка с лицето на Хестър беше добавена към другите портрети на стените на мнемоничната среда, но комендантката продължаваше да смята, че ще е от по-голяма полза, ако пленничката ѝ идва лично и търпеливо повтаря на пасивната преследвачка истории от живота на Ана Фанг. Гневът, който изпитваше към Хестър, като че ли се беше изпарил. Сякаш част от нея беше разбрала, че това изплашено и недохранено момиче не беше безмилостната лондонска убийца, за каквато я смяташе. Хестър, от своя страна, започна да разбира малко повече Сатя и защо беше толкова решена да върне авиаторката от владенията на мъртвите.
Сатя беше родена на голата земя в крепостен лагер от пещери в Южна Индия, изкопани в стените на стари коловози, проправени от веригите на самоходни градове. По време на сухия сезон хората ѝ трябваше да се изкопават на всеки няколко месеца, за да не бъдат премазани от веригите на някой преминаващ град като Чиданагарам, Гутак или Джагърнаутпур. Когато паднеха дъждовете, земята се превръщаше в тиня под босите им крака. Всички говореха за деня, в който ще се преместят в някое статично селище в планинските части, но с годините Сатя осъзна, че това никога няма да се случи. Оцеляването отнемаше цялото им време и енергия.
Тогава долетя дирижабълът. Беше червен на цвят, управляван от висока, мила и красива авиаторка, която кацна, за да направи някои поправки, преди да продължи на север след мисия на остров Палау Пинанг. Децата от лагера се събираха около нея очаровани и слушаха с огромен интерес историите ѝ за работата ѝ в Лигата на антимобилистите. Ана Фанг беше потопила цял град сал, който заплашвал да унищожи Стоте острова. Беше водила битки с аероскаутите на Париж и Читамоторе и беше поставяла бомби в машинните отделения на други гладни градове.
Сатя, която стоеше срамежливо най-отзад в тълпата от деца, за първи път осъзна, че не е необходимо да живее като червей до края на живота си. Можеше да отвърне на ударите на съдбата.
Седмица по-късно, по средата на пътя до столицата на Лигата Тиенджинг, госпожица Фанг чу някакъв шум в трюма на „Джени Ханивър“ и намери свитата сред товара ѝ Сатя. Тя съжали момичето и плати за обучението му за авиатор на Лигата. Сатя се трудеше здраво, учеше се добре и съвсем скоро стана пилот от Северната аерофлота. Всеки месец три четвърти от заплатата ѝ отиваха на юг в помощ на семейството ѝ, но все по-рядко мислеше за тях — сега Лигата беше нейното семейство, а Ана Фанг ѝ беше майка, сестра и мъдра приятелка.