Господин Блинко остави съпругите си да закотвят дирижабъла, а той тръгна направо към уредника на пристанището.
— Виждал ли си този човек? — попита без заобикалки той.
Уредникът на пристанището погледна снимката, която господин Блинко остави на бюрото му.
— Разбира се, това е професор Пенироял, джентълменът историк.
— Джентълмен, ама друг път! — извика гневно Блинко. — Живя в дома ми цели шест седмици и избяга веднага след като Въздушен пристан се появи, без да ми плати и пени от дължимия наем! Къде е той? Къде мога да намеря това подло създание?
— Закъсняхте, друже — ухили се уредникът, който изпитваше огромно удоволствие да съобщава лоши новини. — Дойде с един от първите балони от Аркангел и попита кои дирижабли пътуват на юг. Свързах го с онези младежи, които летят с „Джени Ханивър“. Излетяха към Северно море преди не повече от десет минути.
Блинко изръмжа и потърка изморено с ръка голямото си бледо лице. Не можеше да си позволи да изгуби двадесетте суверена, които Пенироял му беше обещал. О, защо, защо, защо не накара подлеца да си плати предварително? Толкова много се зарадва и развълнува, когато историкът му подари подписан екземпляр на „Красивата Америка“ („На моя добър приятел Уиджъри с най-добри пожелания“) и му обеща да го спомене в следващата си книга, че въобще не предусети намеренията на мошеника, който беше започнал да си купува вино за негова сметка. Дори не възрази, когато Пенироял открито флиртуваше с по-младите госпожи Блинко! Мътните ги взели всичките писатели!
И тогава нещо, което уредникът на пристанището каза, си проправи път през мъглата от самосъжаление и главоболието, което помрачаваше мислите му. Име. Познато име. Ценно име!
— Да не би да каза „Джени Ханивър“?
— Да, сър.
— Но това е невъзможно! Този дирижабъл е изгубен, откак боговете унищожиха Лондон!
Уредникът поклати глава.
— Не е така, сър, въобще не е така. Просто през изминалите две години летя в чуждестранни небеса. Чух, че е търгувал с онези градове зикурати на Нова Мая.
Господин Блинко му благодари и излезе на кея. Той беше едър мъж и не му се налагаше да тича много често, но сега си струваше да го направи. Изблъска едни деца, които се редуваха да гледат към небето през монтиран на парапета телескоп. Погледна на юг и забеляза залязващото слънце да се отразява в предните прозорци на въздушен кораб — малък червен дирижабъл с гондола с подсилени планки и двигатели „Жьоне-Каро“.
Господин Блинко побърза да се върне на собствения си летателен апарат „Проблясък“ и при изстрадалите си съпруги.
— Бързо! — провикна се той и скочи в гондолата. — Включете радиото!
— Явно Пенироял му се е изплъзнал отново — каза едната от съпругите.
— Ама че изненада — подкрепи я втора.
— Точно това се случи и в Аркангел — обади се трета.
— Тишина, съпруги! — изкрещя Блинко. — Това е важно!
Четвъртата му съпруга направи физиономия.
— Пенироял не си струва труда.
— Горкият мил професор Пенироял — промълви жално петата.
— Забрави за него — излая съпругът ѝ, свали си шапката и си сложи слушалките. Настрои предавателя на секретна честота и направи нетърпелив жест на съпруга номер пет да спре да хленчи и да завърти манивелата. — Познавам хора, които ще ми платят много добре, като им споделя какво научих току-що! Търговският дирижабъл, с който Пенироял се измъкна, е старата кошница на Ана Фанг!
Едва сега Том осъзна колко много му липсва компанията на другите историци. Хестър винаги изслушваше с интерес странните факти и истории, които помнеше от дните си на чирак, но не можеше да му предложи много в замяна. Тя се грижеше сама за себе си още от дете и макар да знаеше как да се качи на борда на движещ се град, как да хване и одере котка и как да срита някой крадец точно където боли най-много, не си беше направила труда да изучава историята на своя свят.
Приповдигнатото настроение на професор Пенироял изпълваше пилотската кабина на „Джени Ханивър“. Той си имаше собствена теория или анекдот за абсолютно всичко и докато го слушаше, Том беше налегнат от носталгия по старите дни в Лондонския музей, където живееше заобиколен от книги, факти, реликви и научни спорове.
— Вземи тази планинска верига например — каза Пенироял и посочи предния прозорец. Летяха на юг над един дълъг участък на Танхойзер и блясъкът на лавата в един активен кратер подскачаше върху лицето на изследователя. — Тя ще е темата на новата ми книга. Откъде се е появила? Не е била тук в древни времена, знаем това благодарение на картите, които са се запазили. Как се е издигнала толкова бързо? Какво я е причинило? Същото се отнася и за Шан Гуо. Жан Шан е най-високата планина в света, но не се споменава никъде в древните анали. Дали тези нови планини наистина са се появили в резултат на естествена вулканична дейност, както са ни учили? Или причината е някаква древна технология, която се е побъркала? Експериментален източник на енергия или ужасно оръжие! Създател на вулкани! Помисли си какво откритие би било това, Том!