— Трябва да разберете, че старите създатели на преследвачи са нямали никакво въображение — обясни Попджой. Дъхът му излизаше на пара, докато обикаляше творенията си и ги разкриваше. — Само защото един преследвач има нужда от човешки мозък и нервна система, не означава, че трябва да бъде ограничен до човешко тяло. Защо да се придържаме до двете ръце и двата крака? Защо да има само две очи? Защо му е уста? Тези създания не ядат и не ги конструираме, за да си водим сладки разговори с тях…
Заскрежените найлонови покривала бяха дръпнати и под тях се разкриха стоманени кентаври с двадесет ръце и гъсенични вериги вместо крака, преследвачи паяци с остри нокти и картечници в коремите си и преследвачи с резервни очи на тила. На една плоча до предната част на кабинета лежеше нещо недовършено, направено от трупа на бедния Уиджъри Блинко.
Хестър сложи ръка на устата си, преглътна и простена.
— Това е човекът, който ме упои в Аркангел!
— О, той беше просто платен агент — отвърна Сатя. — Знаеше прекалено много. Ликвидирахме го в нощта, в която те доведе.
— Ами ако петте му съпруги дойдат да го търсят?
— Ти би ли тръгнала да го търсиш, ако беше негова съпруга? — попита комендантката. Дори не поглеждаше мъртвия шпионин, очите ѝ обхождаха другите преследвачи и Попджой.
— Както и да е! — каза развеселен докторът и отново покри творенията си. — По-добре да се махаме, преди тези момци да прегреят. Съществува опасност от разлагане, преди да бъдат възкресени.
Хестър не можеше да помръдне, но Сатя я дръпна обратно в лабораторията и отвърна:
— Благодаря ви, доктор Попджой, беше много интересно.
— За мен беше удоволствие, скъпи дами — заяви инженерът, който видимо флиртуваше, и се поклони едва. — Винаги ми е много приятно. Сигурен съм, че съвсем скоро ще успеем да възстановим спомените на вашата приятелка Ана… Довиждане! Довиждане и на теб, госпожице Шоу! С нетърпение чакам да поработя с теб след екзекуцията ти.
Излязоха от лабораторията, слязоха по един къс тунел и минаха през врата, която ги отведе до ръждясал метален мост над скалите. Вятърът виеше и се спускаше с тътен от небето през леда. Хестър прецени в каква посока духа, преди да се хване за парапета и да повърне.
— Веднъж ме попита защо Зелена буря подкрепя работата ми тук — започна Сатя. — Вече знаеш. Те не се интересуват от Ана. Искат Попджой да им построи армия от преследвачи, за да могат да спечелят властта в Лигата и да започнат своята война срещу градовете.
Хестър избърса устата си и се загледа към сметановите пенести езици на вълните, които облизваха тесните проходи в скалите.
— Защо ми казваш това? — попита тя.
— Защото искам да знаеш. Защото когато бомбите започнат да падат и преследвачите на Зелена буря бъдат отприщени, искам някой да е наясно, че това не се е случило по моя вина. Направих всичко за Ана. Само за нея.
— Но Ана би презряла делото ти. Тя не би искала война.
Сатя поклати нещастно глава.
— Ана смяташе, че трябва да нападаме градовете само когато заплашват селищата ни. Не беше съгласна, че всички градски жители са варвари, казваше, че просто са заблудени. Смятах, че когато Ана се завърне, ще ни покаже съвсем нов път, нещо по-силно от старата Лига и не толкова жестоко колкото Зелена буря. Но Бурята става все по-могъща. Новите ѝ преследвачи са почти готови, а Ана все още е изгубена…
На лицето на Хестър се появи саркастична усмивка и тя побърза да се извърне, преди Сатя да я забележи. Трудно ѝ беше да приеме всички тези морални тревоги на едно момиче, което беше убило стария Блинко, без да ѝ мигне окото, но видя възможност в това. Съмненията на комендантката бяха като разхлабен прът на прозореца на затворническа килия — слабост, от която можеше да се възползва.
— Трябва да предупредиш Лигата — каза ѝ тя. — Трябва да изпратиш пратеник до Висшия съвет и да им кажеш какво правят приятелите ти тук.
— Не мога — отвърна Сатя. — Ако Бурята научи за това, ще ме убие.
Хестър продължаваше да гледа към океана и да се наслаждава на солените пръски върху устните си.
— Ами ако някой затворник избяга? — попита тя. — Не могат да те обвинят за това. Ако затворник, който знае какво се случва тук, избяга и открадне дирижабъл, вината няма да бъде твоя.
Сатя я изгледа криво. Хестър се разтрепери при мисълта за бягство. Можеше да напусне това място! Все още имаше време да спаси Том! Възгордя се от начина, по който се беше възползвала от нещастието на комендантката — струваше ѝ се много хитро и безмилостно, достойно за дъщерята на Валънтайн.