— Позволи ми да избягам и да взема „Джени Ханивър“ — каза ѝ тя. — Ще отида в териториите на Лигата. Ще намеря някой, на когото мога да имам доверие, като капитан Кора. Той ще дойде с дирижабли и ще превземе това място. Ще изхвърли новите създания на Попджой в океана, преди да бъдат използвани.
Погледът на Сатя проблесна, сякаш вече си представяше как красивият африкански пилот слиза от гондолата на своя „Ачебе 9000“, за да ѝ помогне да излезе от капана, който сама си беше поставила. Поклати глава.
— Не мога — каза тя. — Ако Кора види Ана в настоящото ѝ състояние… може да не разбере. Не мога да позволя нещо да прекъсне работата ми с нея, Хестър. Толкова сме близо. Понякога я усещам, докато ме гледа от вътрешността на онази маска… А и как мога да те пусна? Ти помогна да бъде убита.
— Сигурна съм, че вече не вярваш в това — отвърна Хестър. — Иначе щеше да ме ликвидираш.
По лицето на Сатя потекоха сълзи. Бяха сребристи на фона на тъмната ѝ кожа.
— Не знам — каза тя. — Имам своите съмнения. Но ако трябва да бъда честна, имам съмнения за много неща. — Комендантката изведнъж прегърна Хестър и придърпа лицето ѝ на рамото си, върху колосаната си груба туника. — Хубаво е да имам с кого да говоря. Няма да те убия. Когато Ана се оправи, сама ще ми каже дали си виновна за смъртта ѝ. Трябва да останеш, докато тя се възстанови.
26.
Голямата картина
Ако в този момент човек можеше да погледне света от някое много високо място — като бог или призрак, обитаващ някоя от старите американски орбитални станции, които все още се носят над полюса, — в началото щеше да си помисли, че Ледената пустош е празна като стените в килията на Хестър. Белотата се е разпростряла над короната на бедната стара Земя като катаракт на синьо око. Ако човек обаче се загледа по-отблизо, ще забележи, че нещо се движи в цялата тази празнота. Онова малко петънце западно от Гренландия? Това е Анкъридж заедно с екип от разузнавателни шейни, които изследват земята пред него, докато си проправя път през заледени планини и непознати ледени райони. Градът се движи внимателно, но не и много бавно, защото всички на борда носят в себе си спомена за паразита, който отвлече горкия Том, и се страхуват, че всеки момент може да се появи нов през ледовете. В машинното отделение са изпратени хора на пост, а патрули проверяват корпуса всяка сутрин в търсене на нежелани посетители.
Онова, което никой в Анкъридж не подозира, разбира се, е, че истинската опасност не ги дебне отдолу, а от едно друго петънце (по-голямо, по-мрачно), което пълзи към тях от изток с вдигнати шейни и спуснати колела и мъкне огромното си туловище през хълмистия гръбнак на Гренландия. Това е Аркангел. В търбуха му се разглобяват Въркоградово и три малки китоловни града, а дълбоко в ядрото му, в кабинета на директора, покрит с ламперия в цвят слонова кост, Пьотр Масгард убеждава баща си да увеличи скоростта на града.
— Скоростта струва скъпо, момчето ми — отвръща директорът и потрива брада. — Вече заловихме Въркоградово и не съм сигурен дали си струва да поемем на запад след Анкъридж. Възможно е никога да не го открием. Може всичко това да е номер. Казаха ми, че момичето, което ти е продало маршрута им, е изчезнало.
Пьотр Масгард свива рамене.
— Моите птиченца често отлитат преди улова. В този случай обаче имам чувството, че ще я видим отново. Ще се върне да си потърси хищническото злато. — Той стоварва здраво юмрук върху бюрото на баща си. — Трябва да ги пипнем, татко! Тук не говорим за някакъв окаян китоловен град! Това е Анкъридж! Там се намират богатствата на семейство Расмусен и техният Зимен дворец! А и онези техни двигатели. Проверих в архивите. Предполага се, че са двадесет пъти по-ефективни от всичко друго на леда.
— Така е — съгласява се баща му. — Семейство Скейбиъс винаги са пазили тайната на своето изобретение. Предполагам, че са се страхували, че някой хищник може да я използва.
— Е, сега един такъв ще се възползва от нея — казва триумфално Масгард. — Ние! Представи си, съвсем скоро Сьорен Скейбиъс може да работи за нас! Може да преработи така двигателите ни, че да се нуждаем от два пъти по-малко гориво и да заловим два пъти повече плячка!
— Много добре — въздъхва баща му.
— Няма да съжаляваш, татенце. Искам да продължим само седмица по този маршрут. След това ще взема моите Ловци и ще го намерим.