Отново тази усмивка. Боне погледна към дългите контролни табла. Върху тях имаше купища с бележки, оставени насред зарязани чаши от кафе — разписания, смени и записки относно навиците на пазачите на Зелена буря. Няколко големи червени бутона привлякоха вниманието му — всеки от тях беше покрит с отделен пластмасов капак.
— За какво са тези? — попита Боне.
— Не ти влиза в работата — отвърна Зеленушко.
— Какво мислиш, че се случва там горе? — поинтересува се Шило.
Момчето сви рамене и започна да превключва каналите.
— Нямам представа. Местата, към които Чичо има най-голям интерес — лабораторията и Стаята на спомените, — са недостъпни за нас. Можем да подслушваме главния хангар, но не винаги разбираме какво се случва. Не говорят англиш или нордически като истинските хора. Бръщолевят на аеросперанто и на много други забавни източни езици. Това момиченце е техният водач.
Една тъмна глава изпълни екрана, погледната от странен ъгъл и през вентилационната решетка на тавана в кабинета ѝ. Тя малко напомни на Том за момичето, което се беше държало грубо с него в Батмунк Гомпа.
— Луда е. Продължава да говори за някаква своя мъртва приятелка, все едно е жива. Чичо се интересува много от нея. Следва това очарователно създание…
Том ахна. Зеленушко сочеше към някого, който се беше свил в някаква стая. Картината беше толкова размазана и тъмна, че ако я гледаш достатъчно дълго, спираше да прилича на човек и се превръщаше в някакви странни и абстрактни форми, но Том нямаше нужда да гледа дълго.
— Това е Хестър! — изкрещя той.
Изгубените момчета се ухилиха и започнаха да се ръчкат едно друго. Бяха виждали лицето на Хестър на екраните си и смятаха, че е много глупаво, че на някого му пука за това грозно създание.
— Трябва да отида при нея! — каза Том, приближи се до екрана и му се прииска да може да се протегне към него и да я докосне само за да ѝ покаже, че е тук.
— О, ще отидеш — отвърна Зеленушко, сграбчи Том за ръката и го издърпа през една голяма врата в малко отделение, чиито стени бяха пълни с рафтове с огнестрелни оръжия, мечове и копия. — Всички сме готови. Получихме инструкции от Чичо. Плановете ни са ясни. — Той подбра един пищов с газова тяга и го подаде на Том, а след това и едно любопитно малко метално устройство. — Шперц — каза момчето.
От операционната зала зад него се разнесе бурна активност. Вече никой не изглеждаше отегчен. През леко отворената врата Том успя да види момчетата, които се щураха напред-назад с документи и папки в ръце, натискаха бутони на дългите контролни табла и си слагаха слушалки.
— Няма да ме изпращате вътре сега, нали? — попита Том. — Не и веднага? — Очакваше да има време да се подготви, може би и някакъв брифинг относно наученото от Изгубените момчета за разположението на помещенията в Грабителско гнездо. Не очакваше да го накарат да се хваща за работа още с пристигането си.
Зеленушко обаче го сграбчи отново за ръката и го бутна обратно през операционната зала и през плетеницата от коридори.
— Няма по-добър момент от този — отвърна той.
Едно старо метално стълбище продължаваше зигзагообразно надолу по скалите от западната страна на Грабителско гнездо, в чиято основа се подаваше метален кей, предпазван от високи камънаци. По времето на пиратите се използваше от лодките, носещи провизии за острова, но такива не бяха идвали, откакто Зелена буря го завзе, и сега кеят беше занемарен и ерозирал под ударите на неуморния океан.
„Ларва“ излезе на повърхността в сянката му точно когато слънцето потъна в дълбоката мъгла на хоризонта. Вятърът беше утихнал почти изцяло, но от време на време се появяваше някой силен повей и прибоят се разбиваше в корпуса на охлюва, докато магнитните му щипки се захващаха за кея.
Том погледна през мокрите прозорци към светлините, които се носеха от сградите високо над него. Имаше чувството, че ще повърне. През целия път от Гримзби дотук си повтаряше, че всичко ще бъде наред, но сега, докато стояха под кея, не можеше да повярва, че ще успее да влезе в крепостта на Зелена буря и ще спаси Хестър.