Щеше му се Боне да е тук, но Зеленушко сам пилотира „Ларва“ и накара съучастника си да остане на борда на „Призрак на бълха“.
— Късмет! — каза му младежът в шлюза и го прегърна. Том осъзна колко много късмет ще му бъде необходим. — Стълбището води до една врата на около тридесет метра нагоре. Не е охранявана, защото не очакват нападение от океана. Ще бъде заключена, но не е проблем за инструментите ни. Носиш ли си шперца?
Том потупа джоба на палтото си. Една голяма вълна повдигна и разлюля „Ларва“.
— Добре тогава — отвърна нервно той и се замисли дали не е прекалено късно да се откаже.
— Ще те чакам точно тук — обеща Зеленушко със своята леко подозрителна усмивка. На Том му се искаше да може да му има доверие.
Младежът се заизкачва бързо по стълбището, като се опитваше да мисли само за Хестър, защото знаеше, че дори за миг да помислеше за всички войници и оръжия в крепостта над него, щеше да се разколебае. Една вълна се блъсна в „Ларва“, когато отвори люка, и го намокри с леденостудена вода. Излезе навън, където беше тъмно, а въздухът бе студен и свеж. Океанът се вълнуваше около него. Промуши се под подпорите на кея, когато поредната вълна се блъсна в охлюва, и се качи отгоре. Целият беше подгизнал и трепереше. Затича се към стълбите. Кеят подскачаше под него като животно, което опъва поводите си и се опитва да го хвърли от гърба си.
Том се заизкачва бързо в опит да се стопли. В мрака около него прелитаха птици и го стряскаха. Мисли си за Хестър — продължаваше да си напомня, но и най-хубавите му спомени с нея не можеха да потиснат нарастващия му страх. Опита се въобще да не мисли, каза си, че има работа за вършене, но мислите продължаваха да се появяват в главата му. Това беше самоубийствена мисия. Чичо просто го използваше. Онази история, че се нуждаел от шпионин в Грабителско гнездо, не беше цялата истина, вече беше сигурен в това. А и подслушвателният пост с всичките му оръжия… видя колко шокиран остана Боне, когато ги видя. Изиграха го. Той беше пешка в една игра, чиито правила не можеше да разбере. Може би просто трябваше да се предаде на Зелена буря. Щеше да се разкрещи и пазачите щяха да го заловят. Възможно беше да не са чак толкова лоши, колкото ги изкарваха, а и така щеше да види Хестър…
Една черна форма падна от мрака. Том вдигна ръце, извърна лице и затвори очи. Разнесе се дрезгав писък и в главата му се заби клюн — остър и болезнен, сякаш го бяха ударили с малко чукче. Пляскане и пърхане на криле и после нищо. Вдигна поглед и се огледа. Беше чувал за такива случаи, за морски птици, които нападали хора, когато се приближат до гнездата им. Високо над него, в сгъстяващия се мрак, летяха хиляди пернати. Том забърза по стълбите с надеждата, че и на другите няма да им хрумне нещо подобно.
Изкачи още няколко стъпала, преди птицата да го нападне отново, като се спусна отстрани с продължителен гърлен крясък. Този път успя да я огледа по-добре — широки, груби криле, които приличаха на раздърпана пелерина, а очите ѝ светеха в зелено над отворения клюн. Том я удари с юмрук и я запрати настрани. Забърза отново по стълбите и усети болката. Когато погледна ръката си, видя трите кървави рани в нея. Що за птица беше това? Ноктите ѝ бяха пробили най-хубавите му кожени ръкавици!
Поредният крясък — пронизителен и от достатъчно близко, за да бъде чут над врявата над него. Наоколо запляскаха криле и заудряха лицето и главата му. Усети химическа миризма и този път видя, че зеленото сияние в очите на животното не е отражение от светлините горе. Том извади пищова, който Зеленушко му даде, и удари с него създанието. То полетя настрани, но само миг по-късно нокти одраха главата му. Птиците нападатели бяха две.
Хукна да бяга нагоре и нагоре с кряскащите и пищящи птици — ако въобще бяха такива — около него. От време на време се спускаха към главата или към врата му. Бяха само две — другите пернати си гледаха своята работа, а именно да кръжат над върха на острова. Бяха само две и все пак му идваха в повече. Острите им като бръсначи метални нокти и тракащите клюнове проблясваха на светлината. Крилете им плющяха като знамена в буря.
— Помощ! — закрещя безрезултатно Том. — Махнете се! Махнете се! — Помисли дали да не побегне надолу към безопасния охлюв, но птиците нападнаха лицето му, когато се обърна, а и вратата беше съвсем близо, само след още няколко стъпала.
С усилие продължи нагоре по хлъзгавото стълбище, като държеше облечените си в раздрани ръкавици ръце над главата в опит да я предпази. По лицето му се стичаха топли вадички кръв. В последния светлик на умиращия ден видя вратата пред себе си и се спусна към нея, но беше прекалено зает да се брани от кълвящите го клюнове, за да извади шперца. В отчаянието си вдигна пищова и го насочи нагоре. Изстрелът проехтя между скалите и една от зеленооките птици падна към водата. От опашката ѝ излизаше димна следа. Другата се отдръпна и след малко нападна отново. Том скри лице, но пищовът се изплъзна от кървавата му ръка, удари се в парапета и полетя надолу в мрака.