Бялото острие на прожектор проряза скалите и се спря точно върху него през вихрушката от криле и летящи сенки. Том се сви до вратата. Зави сирена, а после още една и още една. Звукът от тях се отразяваше в скалите.
— Зеленушко! — изкрещя той. — Боне! Помощ!
Стори му се почти невъзможно всичко да се обърка толкова бързо.
Един глас се разнесе по радиото на „Ларва“.
— Спипаха го.
Зеленушко кимна спокойно. Чичо му каза, че това е много вероятно да се случи.
— Пратете многокраките — нареди по радиото той. — Разполагаме само с няколко минути, преди да разберат, че е сам.
Започна да натиска разни бутони и превключватели. Един люк в корпуса се отвори, за да пусне стар товарен балон. Докато той се издигаше нагоре във вихрушката от птици и прожектори около върха на острова, магнитните щипки на „Ларва“ се откачиха от кея една по една. Краката на охлюва се прибраха и той потъна във водата като камък.
Металната врата се отвори и Том беше залят от жълта светлина. Толкова много искаше да се скрие от птиците, че се зарадва, когато пазачите го сграбчиха. Те извиха ръцете му зад гърба, обездвижиха краката му и някой опря цевта на автоматичен „Велтшмерц“ под брадичката му. Той постоянно повтаряше „Благодаря ви“ и „Съжалявам“, когато го вкараха вътре, затръшнаха вратата след него и го хвърлиха на студения под. След това го вдигнаха, отведоха го някъде и пак го оставиха. Около него се разнасяха гласове. Навън се изстрелваха ракети. Говореше се на аеросперанто с източен акцент и много диалектни думи, които не можеше да разбере.
— Сам ли е? — попита един много познат женски глас.
— Така смятаме, комендант: (нещо си) го намери на стълбището.
Жената заговори отново. Том не разбра какво каза, но вероятно питаше как беше стигнал дотук, защото един от другите гласове отговори:
— С балон. Двуместен. Ракетните ни установки го свалиха.
Казаха нещо, което звучеше като ругатня.
— Защо наблюдателните кули не са го видели?
— Пазачите казаха, че току-що се е появил.
— Нямаше никакъв балон — прошепна объркан Том.
— Затворникът, комендант…
— Да го огледаме…
— Съжалявам — каза младежът и усети кръвта в устата си. Някой насочи фенерче в очите му и когато отново можеше да вижда, осъзна, че момичето, което приличаше на онази девойка Сатя, се е надвесило над него. Само дето не приличаше на Сатя, а си беше Сатя. — Здравей. Благодаря ти. Съжалявам — прошепна той. Тя го погледна внимателно през кръвта и мократа му коса и се ококори насреща му, след което присви очи и изражението ѝ стана свирепо, когато го разпозна.
Подир месеци без работа изведнъж Изгубените момчета бяха затрупани с нея. Постоянно се бутаха пред екраните и се опитваха да разберат какво се случва сред Сухите. Боне си проправи път най-отпред и видя как Том е заловен от облечени в бели униформи пазачи. На друг екран се виждаше празният кабинет на комендантката, в който на бюрото стоеше недоизядената ѝ вечеря. На третия неколцина пилоти се бяха събрали пред дирижаблите си в големия хангар. Вероятно Зелена буря смяташе появата на Том за началото на атака. Останалите екрани бяха потънали в мрак. Десетки дистанционни камери чакаха пред канализационната шахта на Грабителско гнездо. Изгубените момчета се възползваха от суматохата, за да ги вкарат в базата. Многокраките се бяха събрали в неизползваната тоалетна, откъдето поеха през вентилационните шахти и топлопроводите на Съоръжението, като си проправяха път през решетки и деактивирани сензори. Шумовете, които издаваха, бяха прикривани от виещите сирени.
Докато се разиграваше всичко това, Боне усети разтрисането, когато „Ларва“ се скачи с поста. Миг по-късно през люка влезе Зеленушко, който изглеждаше напрегнат и развълнуван и задаваше въпроси за колко време бяха реагирали хората от Зелена буря.
— Бързи са — отговори едно от момчетата му.
— Радвам се, че Чичо не изпрати мен да проверя!
— Някакви обучени птици охраняват стълбището. Те първи вдигнаха тревога.