— Ще бъдем подготвени за тях.
Боне дърпаше ли, дърпаше ръкава на якето на Зеленушко, докато по-голямото момче не се огледа раздразнено.
— Трябваше да чакаш Том! — провикна се момчето. — Ами ако успее да избяга? Как ще се измъкне без „Ларва“?
— Приятелят ти ще се оправи, сухолюбецо — отвърна Зеленушко и го изблъска настрани. — Не се тревожи. Всичко върви по плана на Чичо.
Някой отключи и отвори вратата на килията на Хестър. Врявата я събуди. Тя се изправи. Вътре влезе Сатя и отново я блъсна на леглото. Навсякъде беше пълно с войници, които влачеха някаква подгизнала фигура. Хестър не знаеше кой е този. Не го позна дори когато Сатя вдигна мократа му глава и ѝ показа пребитото му и окървавено лице. Забеляза обаче дългото му авиаторско палто и си помисли: Том има такова. Това я накара да се загледа по-внимателно, макар да не беше възможно да е той.
— Том? — прошепна тя.
— Не се прави, че си изненадана! — изпищя Сатя. — Да не би да искаш да повярвам, че не си го очаквала? Той откъде знае, че си тук? Какво сте планирали? За кого работите?
— За никого! — отвърна Хестър. — За никого! — Тя се разплака, когато пазачите принудиха Том да падне на колене до нея. Той беше дошъл да я спаси. Изглеждаше толкова изплашен и наранен. Най-лошото беше, че не знаеше какво беше направила. Беше изминал целия този път, за да се опита да я измъкне от тук, макар тя да не заслужаваше да бъде спасена. — Том! — изхлипа тя.
— Доверих ти се! — изкрещя Сатя. — Вкара ме в клопката си точно както направи с бедната Ана. Правеше се на невинна, накара ме да се усъмня в себе си, а през цялото време твоят съучастник варварин е бил на път за насам! Какъв е планът ви? Някъде чака ли ви дирижабъл? Блинко в комбина ли беше с вас? Предполагам, че сте искали да отвлечете Попджой и да го заведете в един от мръсните си градове, който да получи преследвачите му?
— Не, не, не, всичко си разбрала превратно — проплака Хестър, но бързо разбра, че не може да каже нищо, което да накара Сатя да повярва, че появата на Том не е част от някакъв план на движещите.
Що се отнасяше до него, той беше премръзнал и в шок и почти не разбираше какво се случва, но чу гласа на Хестър, вдигна глава и я видя приклекнала до него. Беше забравил колко е грозна.
Сатя го сграбчи за косата и натисна главата му отново надолу, за да оголи врата му, след което извади меча си от канията. В топлопроводите на тавана се разнесе дрънчене и дращене.
— Том! — изрече Хестър.
Младежът затвори очи.
Изваденият меч приличаше на бял пламък на екрана на Изгубените момчета. Гласът на Сатя се носеше през високоговорителите на радиата. Тя крещеше като обезумяла за някакви планове и предателство.
— Направи нещо! — провикна се Боне.
— Той е само Сух — предупреди го Шило не особено грубо. — Остави го!
— Трябва да му помогнем! Иначе ще умре!
Зеленушко блъсна Боне настрани.
— Той умира във всички случаи, глупако! — изкрещя той. — Да не мислиш, че Чичо наистина смяташе да го пусне да си тръгне жив от тук, след всичко, което видя? Дори да успее да измъкне момичето, заповедите ми са да ги разпитам и да ги убия. Работата на Том беше да създаде условия за диверсия.
— Защо? — попита Боне. — За да можеш да изпратиш още няколко камери вътре? За да може Чичо да види какво се крие в Стаята на спомените?
Зеленушко го удари и го блъсна в контролното табло.
— Чичо разбра какво има в Стаята на спомените още преди месеци. Това не са просто камери. Бомби са. Ще ги разположим, ще дадем на Сухите още няколко часа да се успокоят, след което ще взривим мястото, ще влезем и ще свършим малко истинска обирджийска работа.
Боне погледна екраните. От носа му течеше кръв. Другите момчета се отдръпнаха от него, сякаш да те е грижа за сухите е заразно като грип. Опита се да се изправи и видя няколкото червени бутона с индивидуални пластмасови капачета. Гледа ги известно време. Никога не беше виждал такива преди, но предположи какво беше предназначението им.
— Не! — изкрещя някой. — Все още не!
Миг преди да го достигнат, Боне вдигна капачетата на колкото се може повече бутони и стовари силно двата си юмрука върху тях.
Екраните потъмняха.
28.
Бурни ветрове
Нещо го удари в гърба, той падна напред с лице към пода и си помисли: Това е, мъртъв съм. Но не беше мъртъв, усещаше влажния камък с бузата си и когато се претърколи, видя, че експлозия беше съборила тавана — голяма експлозия, ако се съдеше по всичките отломки и прах, и макар че очакваше да чуе грохота ѝ, нищо не чу и все още продължаваше да не чува, макар доста големи парчета от тавана да падаха и хората да се лутаха наоколо, като размахваха факли и крещяха с широко отворени усти — не, чуваше се само скърцане, свистене и жужене някъде вътре в черепа му и когато кихна, не излезе никакъв звук, но малки и топли пръсти се затвориха около ръката му и я дръпнаха, и той вдигна поглед и видя Хестър, беше бяла на светлината от факлите и приличаше на статуя на самата себе си, само дето му викаше нещо и го дърпаше ли, дърпаше, и сочеше към вратата, и той се измъкна изпод онова, което беше паднало отгоре му, което се оказа, че е Сатя, и се зачуди дали е лошо ранена и дали трябва да се опита да ѝ помогне, но Хестър го дърпаше към вратата и той се запрепъва в труповете на мъжете, които определено бяха мъртви, приведен под останките от топлопроводите, които се бяха изкривили и разкъсали, и димяха, сякаш експлозията беше дошла от вътрешността им, и когато погледна назад, някой стреля с пистолет по него, и той видя искрата, и куршумът прелетя покрай ухото му, но не можа да чуе и това.