И после бягаха надолу по някакво стълбище. През други врати. Затръшваха ги безшумно зад себе си. Спираха да си поемат дъх, навеждаха се почти до земята, кашляха и се опитваха да разберат какво точно се беше случило. Експлозията… топлопроводите…
— Том! — Хестър се беше навела над него, но гласът ѝ звучеше някъде отдалеч, неясен и бълбукащ, сякаш крещеше под вода.
— Какво?
— Дирижабълът? — извика тя. — Къде ти е дирижабълът? Как дойде тук?
— С подводница — отговори той, — но предполагам, че вече я няма.
— Какво? — Хестър беше също толкова глуха, колкото и Том.
— Няма я!
— Какво? — В далечния край на коридора, през праха и дима проблеснаха факли. — Ще вземем „Джени“! — изкрещя тя и забута Том към друго стълбище. То беше тъмно като коридора и одимено. Младежът осъзна, че е имало и други експлозии, а не само тази в килията. В някои коридори лампите още мигаха, но в повечето електричеството беше спряло. Групи изплашени и изумени войници бягаха напред-назад с факли в ръце. За Том и Хестър беше лесно да ги видят и да се скрият, да се притиснат в дълбоките прагове на врати или да се напъхат в странични пасажи. Слухът на младежа бавно се завърна и свистенето в ушите му отстъпи място на постоянния вой на сирените. Хестър го бутна към друго стълбище, когато покрай тях минаха още хора — този път бяха пилоти.
— Дори не знам къде сме — избоботи тя, когато се махнаха. — Всичко изглежда различно в мрака. — Погледна Том, чието лице беше на петна от прахоляка. Ухили се. — Как успя да взривиш всичко?
Това беше най-трудното решение в живота на Зеленушко. За момент почти се пречупи тук, долу, в „Призрак на бълха“, докато изпаднал в паника наблюдаваше празните екрани. Всички планове на Чичо бяха рухнали! Всичко, за което работеха, беше унищожено! Повечето от многокраките избухнаха дори преди да заемат позиции!
— Какво ще правим, Зеленушко? — попита едно от момчетата му.
Вариантите бяха само два. Да се приберат и да оставят Чичо да ги одере живи, че са се върнали с празни ръце, или да продължат.
— Продължаваме — реши той и усети как силата му се завръща, докато останалите бягаха напред-назад за оръжия, мрежи и разни други джаджи, връзваха си факли за главите и дърпаха Боне. — Шило, Стръв, вие сте на камерите, оставате тук, другите с мен!
И така, докато хората на Зелена буря се паникьосваха, спореха и се опитваха да се борят с пожарите, които многокраките бяха започнали, докато прожекторите разкъсваха небето и установките изстрелваха залп след залп по въображаеми нападатели, един лъскав и подобрен охлюв се отлепи от подслушвателния пост и заплува към кея. Изгубените момчета излязоха и тръгнаха по същото стълбище, по което се беше изкачил Том преди час.
Близо до върха птицата преследвач ги забеляза и едно момче падна през парапета надолу с писъци. Друго беше уцелено от картечниците на скалите и Зеленушко трябваше да го довърши, защото заповедите на Чичо бяха да не оставя никого, когото Сухите да разпитат след това. Стигнаха до вратата и влязоха през нея. Насочиха се към Стаята на спомените, като по пътя оставяха момчета, които да пазят пътя за бягство. Паникьосани войници на Зелена буря се появяваха от дима и Изгубените момчета ги убиваха, защото Чичо беше дал и такива заповеди — да не оставят свидетели.
Пазачите на Стаята на спомените бяха избягали. Масивните ключалки обезкуражиха Зеленушко, но само за секунда-две, тъй като електричеството беше спряло и едно побутване отвори вратата. Изгубените момчета осветиха с факлите си мост, който водеше до платформа в средата на помещението. Там една фигура вървеше напред-назад като затворено в клетка диво животно. Лъскава бронзова маска се обърна рязко към светлината.