Всички момчета се отдръпнаха назад. Само Зеленушко имаше представа какво трябваше да откраднат, но дори той не го беше виждал. Чичо го беше предупредил да не се изправя срещу създанието лице в лице. Изненадай го — гласяха заповедите, — от горе или в гръб, хвърли му мрежи и щипки, преди да разбере какво става. Нямаше време за това, но дори да имаше, Зеленушко не беше сигурен, че щяха да успеят. Създанието изглеждаше толкова силно! За първи път в живота си се зачуди дали наистина Чичо знаеше най-добре.
Скри страха си, доколкото това му беше възможно.
— Това е — каза той. — Това иска Чичо. Да го хванем.
Изгубените момчета вдигнаха пистолетите, остриетата, въжетата, веригите, магнитните щипки и тежките мрежи, с които Чичо ги беше въоръжил, и тръгнаха по моста.
Преследвачката изви ръце и отиде да ги посрещне.
Отнякъде се разнесе стрелба, но беше трудно да се прецени точно откъде заради шумотевицата, която се смесваше с ехтенето по ниските коридори. Том и Хестър бягаха, като разчитаха на беглите спомени на момичето за разположението на мястото. Минаха покрай няколко мъртви тела: трима войници на Зелена буря, паднали един върху друг, и млад мъж с различни тъмни дрехи и рошава светла коса под черна вълнена шапка. За момент Том си помисли, че това е Боне, но момчето беше по-голямо както на години, така и на ръст. Беше едно от хлапетата в екипа на Зеленушко.
— Изгубените момчета са тук! — каза той.
— Кои са те? — попита Хестър. Том не отговори, защото беше прекалено зает да се опитва да разбере какво точно се случва и каква роля беше изиграл в него. Преди да му бъде зададен нов въпрос се надигна буря от шум, чийто източник беше някъде наблизо — стрелба, първоначално масирана, продължила само за момент, примесена с френетични и пронизителни писъци, завършили с един последен писък и тишина.
Дори алармите бяха затихнали.
— Какво беше това? — попита Том.
— Откъде да знам? — Хестър взе факлата на мъртвото Изгубено момче и заслиза по друго стълбище, като задърпа любимия след себе си. — Да се махаме оттук…
Младежът я последва. Харесваше му да усеща ръката ѝ върху своята, да го насочва. Зачуди се дали да не ѝ сподели това си чувство и дали сега не беше правилният момент да се извини за случилото се в Анкъридж, но преди да успее да каже каквото и да било, стигнаха до края на стълбите, Хестър спря задъхана и му направи знак да стори същото и да пази мълчание.
Намираха се в някакво преддверие, където кръгла метална врата стоеше широко отворена.
— О, богове и богини! — изрече тихичко Хестър.
— Какво?
— Електричеството! Ключалките са се отворили! Електрическата бариера! Избягало е!
— Кое?
Момичето си пое дълбоко дъх и тръгна внимателно към вратата.
— Ела! — каза тя на Том. — Има път до хангара…
Минаха заедно през вратата. Над главите им като бяла тента висеше гъста мъгла от барутния дим. Сенките бяха изпълнени с шум от капеща течност. Хестър освети моста с факлата си, като прокара лъча ѝ върху локви и петна от кръв, кървави стъпки, които приличаха на диаграма на някакъв жесток танц, и капки кръв, които бяха паднали от куполовидния таван. На моста лежаха разни неща. Първоначално приличаха на купища стари дрехи, докато не се загледаха по-внимателно и не различиха ръце, лица. Том разпозна някои от тях, които беше видял в подслушвателния пост. За какво бяха дошли тук? Какво им се беше случило? Започна да се тресе неконтролируемо.
— Всичко е наред — каза му Хестър и насочи факлата си към централната платформа. Беше празна с изключение на пропитата с кръв сива роба, която приличаше на изоставена какавида в самия център. Преследвачката си беше тръгнала, без съмнение, за да намери нови жертви в лабиринта от стаи и коридори над тях. Хестър отново хвана Том за ръката и го поведе към друга врата, през която беше минавала често със Сатя и другите, когато преследвачката имаше добри дни. На стълбището от другата ѝ страна въздухът простена тихичко, сякаш призраци извисяваха гласове. — Този път ще ни отведе до „Джени“ — обясни тя и хукна надолу с Том по петите си.
Стълбището свърши, коридорът зави рязко и се разшири неочаквано, преди да ги изведе в хангара. На светлината от факлата на Хестър Том видя закърпения червен балон на „Джени Ханивър“ над себе си. Момичето намери контролното табло на стената и дръпна един от лостовете. Някъде горе на мрачния таван заскърцаха макари и люспи ръжда заваляха като дъжд, когато се завъртяха колелата и въжетата се изпънаха, за да отворят огромните външни врати на входа на хангара. Разширяващата се пролука разкри тясна площадка за кацане, която беше разположена направо върху скалата, и мъгла — цялото Грабителско гнездо беше потънало в мъгла, чийто гъст бял воал беше покрил хълмовете, падините и океана. Небето беше чисто и светлината от звездите и мъртвите сателити достигаше хангара и осветяваше „Джени Ханивър“ и кървавите следи по пода.