От сенките под насочващите перки на дирижабъла се появи висока фигура, която блокира пътя към вратата, през която дойдоха. Две зелени очи увиснаха в мрака като светулки.
— О, Куърк! — изписка Том. — Това не е ли…? Не е ли…? Тя ли е?
— Това е госпожица Фанг — отвърна Хестър. — Но не е на себе си.
Преследвачката тръгна към тях на светлината, която влизаше през отворените външни врати. Слаби отражения се плъзгаха по дългите ѝ стоманени крайници. Бронираното ѝ тяло и бронзовата маска проблясваха от леки одрасквания и белези, оставени от безполезните куршуми на Изгубените момчета. Кръвта им все още капеше от ноктите ѝ и покриваше ръцете ѝ, подобно на дълги червени ръкавици.
Преследвачката се наслади на касапницата в Стаята на спомените, но когато и последното от Изгубените момчета беше мъртво, нямаше представа какво да прави. Миризмата на барут и носещите се по коридорите приглушени звуци от борба възбудиха инстинктите ѝ на преследвач. Тя огледа подозрително отворената врата, защото помнеше електрическите бариери, които се задействаха последния път, когато се опита да избяга. Най-накрая избра друга врата заради чувства, които не разбираше. Стигна до хангара и стария червен дирижабъл, който се намираше там. Когато Хестър и Том пристигнаха, преследвачката оглеждаше „Джени“ в мрака и прокарваше металните си пръсти по гондолата му. Ноктите ѝ се отвориха и свирепото желание да убива отново потече по електрическите ѝ вени като токов удар.
Том се обърна с идеята да побегне навън, но се блъсна в Хестър, която се хлъзна на окървавения под и падна тежко. Наведе се, за да ѝ помогне, и в следващия миг преследвачката вече стоеше над тях.
— Госпожице Фанг? — прошепна младежът и погледна това странно, познато лице.
Създанието го изгледа, както беше надвесен над момичето върху окървавения бетон, и един откъслечен спомен се появи в мозъка му. То се поколеба, ноктите му потрепериха. Къде беше виждало този младеж? Той не беше сред портретите по стените на стаята му, но го познаваше. Спомни си как лежи в снега, а лицето на младежа я гледа. Мъртвите устни зад маската изрекоха едно име.
— Том Нитсуърти?
— Натсуърти — поправи я Том.
Чуждите спомени се размърдаха отново в главата на преследвачката. Тя не знаеше защо този младеж ѝ се струва толкова познат, но беше наясно, че не желае той да умира. Направи крачка назад, а после и още една. Ноктите се прибраха обратно.
— Ана!
Глас, или по-скоро писък, проехтя в големия хангар и накара тримата да погледнат към вратата. На прага ѝ стоеше Сатя. В едната си ръка държеше фенер, а в другата меч, лицето и косата ѝ все още бяха бели от праха, а от раната на главата ѝ, където я беше уцелил един шрапнел от експлозията, се стичаше кръв. Тя остави фенера и бързо отиде при обичната си преследвачка.
— О, Ана! Търсих те къде ли не! Трябваше да се досетя, че ще бъдеш тук при „Джени“…
Създанието не помръдна, само извърна леко глава, за да погледне отново Том. Сатя се спря, едва сега забелязала фигурите в краката ѝ.
— Заловила си ги, Ана! Добра работа! Те са врагове, работят с нарушителите! Това са твоите убийци! Убий ги!
— Всички врагове на Зелена буря трябва да умрат — съгласи се преследвачката.
— Точно така, Ана! — настоя Сатя. — Убий ги сега! Убий ги, както уби онези другите!
Създанието отново извърна глава на една страна. Зелената светлина от очите му окъпа лицето на Том.
— Тогава аз ще го направя! — изкрещя комендантката, вдигна меч и тръгна напред. Преследвачката направи едно изключително бързо движение. Том изпищя от ужас и усети как Хестър се притиска по-плътно към него. На светлината от фенера проблеснаха стоманени нокти и мечът на Сатя падна на пода, като ръката ѝ продължаваше да стиска дръжката му.
— Не — изрече създанието.
За известно време настъпи тишина, докато комендантката гледаше невярващо струите кръв, които бликаха от отрязаната ѝ ръка.