— Не сме заинтересовани от откриването на Стара технология — автоматично отговори Хестър, която се беше навела над масата с картите и се опитваше да планира курс. Пенироял я дразнеше все повече и повече.
— Разбира се, че не, мило момиче! — отговори професорът и се извърна встрани от нея (все още не можеше да погледне ужасното ѝ лице, без да потръпне). — Разбира се, че не! Много благороден и уместен предразсъдък. Въпреки това…
— Това не е предразсъдък — сопна се Хестър и се обърна към него с железния навигационен пергел в ръка. Пенироял се разтревожи, че тази девойка може да го нарани, ако продължава в същия дух. — Майка ми беше археоложка. Също така изследователка, авантюристка и историчка като теб. Тя отиде до мъртвите земи на Америка и намери нещо, което донесе у дома. Нещо, наречено МЕДУЗА. Управниците на Лондон чуха за това оръжие и изпратиха своя човек Валънтайн да я убие. Тогава той стори това на лицето ми и отнесе машината в Лондон. Инженерите там я накараха да работи, но — Бам! — тя се повреди и всичко приключи.
— Ах, да — отвърна трезво Пенироял. — Всички са чували за злополуката с МЕДУЗА. Виж ти, дори мога да се сетя точно какво правих по това време. Намирах се на борда на Читамоторе в компанията на една очарователна млада дама на име Минти Бапснак. Видяхме проблясъка, който освети източното небе от половин свят разстояние…
— Е, ние бяхме точно до Лондон. Ударната вълна ни отнесе надалеч. На следващата сутрин отидохме да проверим какво е останало от него. Целият град, домът на Том, беше изгорял до основи от оръжие, което майка ми беше намерила. Затова стоим настрана от Стара технология.
— Ах — отвърна Пенироял и се почувства изключително неудобно.
— Ще си лягам — заяви Хестър. — Боли ме главата. — Наистина беше така — няколкото часа непрестанно говорене от страна на професора бяха предизвикали жестока и туптяща болка в сляпото ѝ око. Тя отиде до пилотското място, за да целуне Том за лека нощ, но не ѝ беше приятно да го направи, докато Пенироял я гледа, затова само го пипна за ухото и му каза: — Повикай ме, когато искаш да си починеш — и се насочи към каютата на кърмата.
— Упс! — каза професорът, когато останаха само двамата с Том.
— Малко е своенравна — призна си младежът, засрамен от изблика на любимата си. — Но всъщност е прекрасна. Просто е срамежлива. Веднъж опознаеш ли я…
— Разбира се, разбира се — прекъсна го Пенироял. — Човек веднага може да види, че под тази неконвенционална външност се крие една абсолютно… хм… — Професорът не можа да измисли нещо хубаво за момичето, затова просто не продължи, а погледна през прозореца към осветената от лунната светлина планинска верига. Светлините на някакъв малък град се движеха по равнините долу. — Тя греши за Лондон, да знаеш — каза най-накрая той. — Имам предвид, греши, че е изгорял до основи. Говорих с хора, които са били там. Останали са доста руини. Цяла секция от Търбуха се е запазила в Безлюдните територии западно от Батмунк Гомпа. Една моя позната археоложка, очарователна млада дама на име Круис Морчард, твърди, че е влизала вътре, в един от големите фрагменти. Звучи невероятно, но навсякъде имало овъглени скелети и големи парчета наполовина разтопени сгради и машинарии. Радиацията от МЕДУЗА е предизвиквала появата на светлини сред останките, подобно на някакви блуждаещи огънчета… или може би е по-правилно блуждаещи огньове?
Този път беше ред на Том да се почувства неудобно. Унищожението на родния му град все още беше отворена рана за него. Бяха минали две и половина години, но заревото от онази величествена експлозия все още осветяваше сънищата му. Не искаше да говори за руините на Лондон, затова смени темата на разговора с любимата тема на професор Пенироял, а именно — самият професор Пенироял.
— Предполагам, че сте посещавали някои много интересни места?
— Интересни! О, нищо не знаеш, Том! Нещата, които съм виждал! Когато кацнем на аеропристанището в Брайтън, първата ми работа ще е да отида в някоя книжарница и да ти купя всичките си книги. Изумен съм, че не си попадал на тях досега. Та ти си толкова умен младеж.